Далеч, далеч, преди години...

Преди 26 години, някъде из Европа...

     - Катрина...  мислих много, и реших, че така не може да продължава – каза Хенрик ван Аделберг един облачен ден на съпругата си. Сивите очи на чернокосата жена трепнаха уплашено.
      - Какво имаш предвид, Хенрик? – и притисна по-плътно към себе си малкото, бяло вързопче, което люлееше допреди моменти.
      - Негово Височество никак не е щастлив с това, че не приех ръката на дъщеря му... мои приятели от обкръжението му ме предупреждават да внимавам – подготвят ни нещо лошо – Катрина загрижено постави ръката си върху неговата. – Както и, разбирам, вчера отново те е посещавал свещеника... радвам се, че си успяла да го изгониш, преди...
       - Съжалявам – плачевно въздъхна Катрина. – Ако не бях аз.... ако не бях такава... нямаше да се случват такива неща – при което съпругът й се усмихна, и се наведе да я целуне.
       - Не мисли така, мила; ако има някой виновен, то това съм аз – аз ти предложих да се омъжиш за мен, въпреки всичко. Освен това, след като сме заедно, живи и здрави – аз, ти, и нашия син – всичко е наред... – и се наведе над малкото, бяло вързопче и целуна малкото, черно същество, което беше увито там. Малки, зелени очи мигнаха, и го изгледаха учудено. – Както казвах по-рано, така не може да продължава. Трябва да се махнем  – тук Фредерик не би имал бъдеще. Нито ние.
      Катрина наведе глава. Знаеше, че той е прав. Акушерката, която бе помагала в раждането на сина им, знаеше истината за... какво е той. Не успяха да й затворят устата дори със заплахи, и из града плъзна мълва, че младата съпруга на Хенрик ван Аделберг е вещица, която е родила коте, вместо човешко дете. Свещенниците не я оставяха на мира, и не само че не я пускаха в църквата, ами и непрекъснато се появяваха на вратата на скромния им дом, изпънати като бастуни, готови да изсипят Божият Гняв върху нея.
      - Къде ще отидем? – попита тя. Хенрик се бешe загледал през прозореца.

- На изток. Германия.

     Фредерик ван Аделберг знаеше, че днес има рожден ден, и затова бързаше да се прибере по-рано. Ставаше на 7 години, и нямаше търпение да види каква изненада са подготвили родителите му.

      Ноемврийската вечер бе студена и снежна. Малкото момче се търкаляше из снега на път към вкъщи, смееше се, правеше снежни ангелчета, докато пръстите му замръзнаха и забърза към входната врата. Отвори я рязко, нахълта в антрето, хвърли шала и шапката си настрани, и усмихнат до уши, Фредерик скочи в дневната. И усмивката му замръзна. До масата стоеше висок мъж, с гръб към него. Незнайно защо, малкото момче почувства, че не харесва този човек.

- Ето го и нашият син!

     Мъжът се обърна. Чертите на лицето му бяха сурови, а очите му напомняха на стомана.

     - Фредерик, това е херцог Райнхарт – благородникът го изгледа изотгоре, и малкото момче пристъпи няколко крачки назад.

    - Приятно ми е да се запознаем – каза възпитано Фред и се поклони. Нещо не бе наред – тишината, последвала думите му, бе тежка, лепкава, задушаваща.

      Не отместващ поглед от момчето, благородникът заговори:

   - Ще дойда утре сутрин. Лека вечер – и си тръгна. Хенрик и Катрина притеснено се спогледаха. Не им се щеше да се разделят със сина си, но така би било по-добре за него...

      - Фредерик, ела тук – майка му посочи мястото между нея и съпругът й. Момчето се подчини и послушно изприпка и седна там. – От утре... от утре, ще живееш с херцог Райнхарт.

      Очите на Фред се разшириха от изненада.

      - Защо? Какво ще правя там? – попита.

   - Ще живееш като благородник, ще имаш много играчки, и ще те обучават най-добрите учители от областта... с две думи, ще си прекараш чудесно! – опита се да го агитира Катрина.

     - Но аз не искам да ходя там, искам да си седя тук – измрънка Фредерик и се гушна в майка си, която въздъхна. Истината е, че нито на нея, нито на съпруга й, им се щеше да се разделят със сина си, но обещанието е обещание, пък и знаеха, че живота му ще бъде по-добър, ако живее с херцога – Не може ли да си остана с вас?

     - Сине, - Хенрик сложи ръка на рамото на Фред. – вече си мъж, нали? Трябва да приемеш препядствията, които живота поставя на твоя път…

    Въпросният мъж подсмръкна и избърса сълзите, които неусетно бяха потекли, и кимна решително.

     На другата сутрин, още преди изгрев слънце, Фредерик и родителите му се разделяха на прага на къщата си. Момчето влезе в очакващата го карета, кочиашът затръшна вратата, и каретата се понесе към изгрева и бавно изчезна в мъглата. Хенрик и Катрина се опитаха да се успокоят взаимно, но бе истина, че щяха да минат много години, докато го видят отново.

4 години по-късно.

     Едноръкият меч издрънча при сблъсъка с каменния под. Фредерик бе запратен на отсрещната стена с глухо тупване, и се свлече на земята в безсъзнание. Мъжът, с който се бе дуелирал – висок здравеняк с множество белези по лицето – изръмжа, отиде до единия ъгъл на стаята, грабна една от кофите, стоящи там, и я изля въху лицето на момчето. Фред стреснато отвори очи и отчаяно се опита да се изправи. Олюлявайки се, някак си успя, подпирайки се на стената. След моменти се стабилизира, и грабна меча си отново, но за жалост, насинените му пръсти отказаха да се сгънат, и оръжието се падна на пода отново. Тогава коленето му поддадоха, и самият Фредерик тупна, и си остана така, колкото и да се опитваше да стане.

    Мъжът, който чакаше атака от страна на момчето, отпусна ръце и извъртя очи. Отиде до купчинката на земята, хвана я за яката и я задърпа към съседната стая, където се намираше едно легло и нощно шкафче, покрито с малки шишенца с различна големина и съдържание. Хвърли Фредерик на леглото, който стисна зъби, за да не изохка; целият беше синьо-червен, а може би имаше едно-две счупени ребра; от късата му, черна коса се стичаше вода, намокряща възглавницата. Огромният мъж грабна една от стъклениците на шкафчето и я изля в гърлото на момчето, което се задави, закашля и изплю кръв.

       Фред опита да задържи очите си отворени, но ефекта на лековитата отвара го приспиваше. Знаеше, че мъжът, неговият „учител”, си е заминал, така че вече бе сам. Из крайниците му се разпространяваше приятна топлина, и усети, че вече може да мърда пръстите си. Въздъхна. Знаеше, че дори без оръжие, Клаус бе способен да избегне каквото и да е нараняване, нанесено от него. Срещата с родителите си изглеждаше все по-невъзможна. „Нанеси един удар на Клаус, и ще те пусна да ги видиш”, бе казал Райнхарт, но... всеки път, когато с Клаус се дуелираха, Фредерик се озоваваше на това легло, целият в рани и синини, и го наливаха с отвари, за да може на другия ден да продължи своето „обучение”... Спомни си усмихнатите лица на Хенрик и Катрина; вечерите, в които заедно четяха и пиеха чай до камината; следобедите, които прекарваше в риболов с баща си; песните, които пееше с майка си... но не. За да спаси техния живот, той щеше да живее тук, докато Райнхарт не го пусне, което значеше, когато Райнхарт умре; беше решил така. Вратите бяха широко отворени – можеше да избяга винаги, когато поискаше, но заплахите на херцога все още звънтяха в ушите му – „Докато се подчиняваш и си послушен, те са в безопасност; но направиш ли нещо против моята воля, ще се погрижа да не дишат преди да си успял да ме помолиш за прошка”. Фредерик знаеше, че той не би се поколебал да го направи, затова единствената му цел бе да стане перфектния убиец – това, което целеше Райнхарт с осиновяването му, и с нечовешкото обучение при Клаус, бившият имперски генерал. Щеше... и трябваше да отнема чужди животи... Е, каквото има да става – ще става....

      Сънят замъгли съзнанието му и го потопи в друг свят... на минало, на бъдеще, или различно настояще...

3 години по-късно.

     „Peregrinatio est vita.”

   „Нещо за живота.”, помисли си Фредерик, който усилено се опитваше да се самонаучи на латински. Отдаваше му се, някак, но бе започнал едва вчера. Измести свещника от голямата купчина книги и затърси речника.

     Пламъкът на свещта потрепера. Фред се обърна рязко, и да, както бе очаквал – там стоеше херцогът. Намръщи се, защото знаеше какво значи това. Часовете му за учене свършиха.

      - Имам малко работа за теб – проговори Райнхарт, повтаряйки това, което казваше всеки път.

         - Да – смирено каза Фредерик и пое писмото от ръцете на господаря си.

       - Очаквам перфектен резултат, както винаги... – гледаше безизразно херцога – или, знаеш какво съм ти обещал. Момчето се поклони, и разкъса пликът.

„Райнхарт, приятелю,

Имам нужда от твоето „котенце” отново. Този път, човекът е един от поддръжниците на онзи. Мисля, че надушва нещо за моите работи. Прилагам портрет и подробности. Ще изпратя превоз при теб в полунощ. Кочиашът носи заплащането.”

     Вдигна глава, но херцогът вече не бе там. Фредерик излезе от стаята, тихо затваряйки вратата, и се отправи към оръжейната.

    Час по-късно, Фредерик седеше в карета, направлявана от закачулена фигура. Нека преговорим. Мъжът беше някой си дребен благородник. Трябваше да се вмъкне в стаята му, и да го усмърти. Проблемът бе, че според източника на иноформация, жертвата спеше с повече от една жена в леглото си. Едно от много правила на наемните убийци: Никога не убивай някой друг, освен предопределената жертва. Добре, че носеше онези малки епруветки...

        Каретата спря, кочиашът отвори вратичката и Фредерик пъргаво скочи на земята. Мъжът мълчаливо посочи средно голямата сграда, очевидно обитамеото място на въпросната жертва. Момчето кимна, и се запромъква измежду дърветата към тъмната стена, ограждаща имението. Превърна се черна, пухкава, зеленоока котка и скочи точно срещу отворения прозорец, където видя този, който търсеше – възрастен мъж с посивяла коса и брада, заобиколен от жени. На пръв поглед спяха, затова котаракът, носещ малка стъкленица между зъбите си, се превърна отново във Фред, който хвърли въпросната епруветка без отворения прозорец, където тя се счупи. Бързо скочи долу отново, превърна се в котка, захапа малката кама, оставена върху купчината дрехи, скочи отново на стената и влетя в стаята, като се превърна отново в човек и бързо затвори прозореца, за да не излети хлороформът (това се съдържаше в стъкленицата). Задържа дъха си, и бързо се приближи до леглото, намери целта си, и преряза гърлото му от ухо до ухо, затискайки устата му с лявата си ръка. Изтича на бегом към прозореца, отвори го, превърна се в котка и скочи отново при купчинката с дрехи, облече се и се върна при каретата, където го чакаше и кочиаша. Кимна му, и влезе в каретата, която отпътува на секундата.

         Фредерик въздъхна и се облегна, вече седнал на кожената седалка. През няколкото секунди, в които беше в онази, стая, бе успял да огледа малко. Едно от момичетата, спящи с благородника, бе много младо – единадесет, дванадесет годишно. Лицето й бе зачервено, очевидно от плач. „Благородниците са чудовища.”, установи момчето, и реши, че не съжалява, че е убил онзи мъж. „От днес нататък, ще науча всичко, което има да се учи. Не искам да завися някога от тях, тези благородници. Искам да завися от себе си, своите знания, и своите сили”

Ad cogitandum et agendum homo natus est. 

2 години по-късно.

     „Откакто свят светува, богатите и властимащите упражняват радикален хедонизъм. Елитът на Рим и на италианските градове през епохата на Ренесанса, както и този в Англия и Франция, са търсили смисъла на живота в неограничените удоволствия. Докато извличането на максимално удоволствие е било присъщо на определени групи в определени периоди, с едно-единствено изключение преди XVII в., то никога не се е вписвало в теориите за човешкото щастие, изповядвани от Великите Учители на Китай, Индия, Близкия изток и Европа.

       Единственото изключение е древногръцкият философ Аристип, ученик на Сократ (първата половина на IV в. пр. Хр.), който проповядва, че смисълът на живота се заключава в изпитването на оптимално количество плътски наслади и че щастието е сбор от Всички изпитани удоволствия. Малкото, което знаем за неговата философия, дължим на Диоген Лаерций, но и то е достатъчно, за да очертае Аристип като единствения истински хедонист, за когото самото желание предпоставя правото то да бъде задоволено и оправдава стремежа за постигане върховната цел на живота: Удоволствието.”

     Фредерик затвори книгата. „Каква глупост”, помисли си, „кой би си вярвал, че щастието се постига така? Що за човек трябва да бъде?”

     Размишлявайки над нещата, които бе прочел днес, той стана от стола, загаси свещта и се отправи към собствената си малка стая, намираща се на другия край на сградата, и то на долния етаж – при стаите на слугите. Нямаше значение – той я харесваше. Беше едно от местата, където рядко го безпокояха – там, и библиотеката.

    Замислен, спомняйки си последната среща с родителите си, не забеляза как зави към женските покои – никога не бе ходил там.

        - Какво правиш тук, момче? – попита рязък, висок глас. Фредерик вдигна глава, само за да я наведе веднага след това. Бе срещнал херцогиня Емелин Райнхарт, съпругата на херцога. Застаряваща жена на около 40 години, обрамчена с корсет и покрита с грим от глава до пети.

      - Извинете ме, херцогиньо, объркал съм пътя – и рязко се обърна, и сдържайки се да не се затича, зави обратно към главния коридор, и, усетил, че е извън погледа на жената, започна да бяга, докато не стигна стаята си. Нещо в тази особа го плашеше – тя имаше известна власт над херцога, и така – власт над самия Фред. Кой знаеше кога и от какво можеше да се обиди, и какво можеше да направи. Въздъхна, прекоси постно обзаведената стая и легна в леглото си, като заспа на секундата, в която затвори очи.

        Херцогиня Райнхарт се замисли. Това май бе онова момче, което съпругът й използваше за политическите си машинации... не бе сигурна, че помни какво бе толкова специално около него, но виждаше, че е пораснал. Хм, трябваше да обмисли тази възможност...

      На другата сутрин, сънят на Фредерик бе групо прекъснат от някой думкащ на вратата. Стана, и сънено отвори.

      - Добро утро – отсреща го изгледа намръщено икономът.

      - Господарката ви призовава.

        Фред се стресна. Не бе очаквал това. Какво бе направил?

       - Херцогът вкъщи ли си е?

       -  Не, господарят ми го няма – бе отговорът. – Господарката инструктира да облечете тези

дрехи и да ме последвате.

    Момчето прие вързопчето с дрехи, и, все още объркано, облече това, което бе там. Имаше прекалено много дантели. После последва иконома, който го гледаше някак странно... но Фредерик не успя да различи какво точно мислеше слугата за него в момента.

      Пристигнаха до женското отделение, където икономът почука на вратата. Отвътре се чу едно „Влез!” и те направиха точно това. Оказа се, че бе просторна стая, с огромни прозорци, които осветяваха помещението. По средата бе сложена една ниска маса, обиколена от комфортно-изглеждащи диванчета и фотьойлчета, които бяха заети от всякакви на възраст и външен вид дами, гледащи любопитно. Фред потрепери.

       -  Иконом, свободен си, можеш да си вървиш. Момче, ти остани! – нареди херцогинята.

    Мъжът се поклони и излезе, оставяйки Фредерик на съмненията си и на погледите на жените, които го караха да се чувства все по-некомфортно. Херцогинята го привика към нея с жест, и потупа празното място между нея и една от компаньонките й. Погледнати отблизо, се оказа, че всичките са на доста напреднала възраст. Поколеба се, преди да седне, но се подчини. Съжали веднага, защото ни най-малко не му хареса близостта до тези дами.

        -  Как се казваш, момче? – попита Емелин Райнхарт.

       - Фредерик ван Аделберг, херцогиньо – отговори той, тихо и ясно. Нещо не беше наред. И разбра какво когато жените се скупчиха около него и .... се опитаха да го освободят от ризата с дантелки. Той скочи ужасено, като застана с гръб към вратата и ужасено правеше бавни стъпки назад.

           - Ван Аделберг. Чух, че родителите ти живеят в Аахен.

           Фред замръзна на място. Очите му бяха разширени от ужас.

           - Върни се при нас, не се страхувай. Ние просто търсим...

Удоволствие.

2 години по-късно.

    Фредерик се събуди на един от онези дивани, които вече мразеше. Миналата нощ хрецогинята и нейните приятелки правеха нощтна забава – такава, в която толкова често го използваха. Беше ужасно, но... животът бе труден, и той знаеше това.

        Херцогът трябваше да си дойде тази сутрин, така че Фред, без много да се замисля, стана, облече се и се отправи към библиотеката – единственото място, където можеше за секунда да забрави жестоката реалност. Не, че целеше това – неговото желание бе да учи колкото се може повече, защото не само му бе интересно, но мислеше – знаеше, че каквито и да са знания, ще му помагат в бъдеще. Надяваше се промяна да дойде скоро, и така успяваше да продължи.

      Денят мина като миг, и дойде нощта, която донесе още една от „малките задачки” на Райнхарт. Фред се приготви. Вече го правеше почти механично. Дори не изпитваше угризения на съвестта. През всичките си години, в които имаше работа с богаташи и благородници, винаги разбираше, че убитите от него са си заслужили смъртта точно толкова, колкото и Райнхарт.

        Смъртта бе бърза и чиста. Нощта бе студена и ясна – звездите светеха примамливо от небосклона. Фредерик реши да се разходи до близкото скътано село, където единствено кучетата лаеха срещу него.

        „Achtzehn, achtzehn... das ist... können wir Freiheit finden, oder? ... ''

      - Фредерик ван Аделберг – чу той собственото си име откъм един от тъмните ъгли на малките тухлени къщи със сламени покриви.

          - Кой?..... – стресна се.

        От сенките излезе закачулена фигура. Беше мъж, очевидно – широки рамене, беше висок. Фред сви очи.   

         - Какво желаете от мен?

         - Нищо особено. Само малко информация – отговори мистериозният господин.

        - Предпочитам, не – отговори Фредерик и се обърна с намерението вече да се връща в замъка, но...

          - Дори ако обещая да помогна на вас и родителите ви да избягате от херцог Райнхарт?

        Спасителните думи бяха проговорени. Сърцето на момчето подскочи, но все пак изгледа подозрително странника.

         - Защо да вярвам на някой, който не би показал лицето си и не би казал името си? – запита. Мъжът се разсмя.

         - Да разбирам ли, че приемате? – и свали качулката си, разкривайки лице на възрастен, подусмихнат, късо-подстриган мъж, чиито очи светеха игриво. И все пак, някак си, от него вееше хлад.

             - Кой сте вие? – спокойно попита Фред.

          - Аз съм... някой, който ще ви помогне. Нуждаете ли се от нещо друго? – при това Фредерик сви рамене.

            - Стига да не сте някой от слугите на херцога, изпратен тук да изпита моята „лоялност”.

            - Това, със сигурност, не съм – подсмихна се странникът.

            - Добре, да кажем, че съм съгласен. Какви са вашите условия? – попита момчето.      

       Правеше ли грешка, че така наивно се доверяваше? Беше сигурен, че не. Нещо в този човек му подсказваше, че най-малкото, което би бил, е подчинен на някой друг.

            - Информация, моето момче. Информация и документи на твоя „любим господар” .

       Два дни по-късно, Хенрик и Катрина избягаха под прикритието на нощта към определеното място – по средата на гъстата борова гора, намираща се близо до града. Там щяха да ги чакат Фредерик и спасение.

      Не бяха се виждали няколко години, пък и емоциите им бяха подсилени от това, че бяха разбрали истината за живота му при херцога. Той трябваше многократно да ги убеждава, че няма за какво да им прощава, и дори да е имало – вече от отдавна им е простил. Качиха се на каретата, но не бяха сигурни дали щяха да се видят отново – техният път ги водеше към Руската империя, докато той щеше да отвлича вниманието на враговете, като обикаляше Европа.

      6 месеца по-късно, посрещаше изгрева на палубата на кораб, отправен към Велика Британия. Беше живял известно време в Белгия, малко в Холандия (държеше да мине оттам – човек трябва да познава корените си), и 2 месеца в Дания. Не успя да намери подкрепа в нито една от тези страни – всяка от тях имаше здрави връзки с Германия.

     „Ще успея ли да променя живота си?” питаше се Фредерик, гледайки безкрайната водна маса, ширеща се навсякъде около кораба. Бе живял толкова години като подчинен, като безправен, като убиец – нищо чудно, че се съмняваше, че ще намери нормален живот, където и да отиде. Все още не бе свикнал с външния свят – беше на тръни през повечето време, а и имаше проблеми със социализирането – не бе свикнал да изказва мнението си, а по-скоро да кима и да се подчинява и съгласява. По-ужасно беше, че все още не бе намерил това, за което да живее, но се надяваше, че ще го намери.

       „Живей нормален живот, намери нещо, което искаш да пазиш, и за което би се жертвал. Това не сме ние” – бяха казали родителите му, когато се разделиха. Може би бяха прави.

       - Земя! – провикна се някой наивник, видял първите следи от английския бряг. Вятърът издуваше платната на кораба.

          „Може би... може би, ще си пусна дълга коса...” помисли си Фредерик.