Тази сутрин в леглото на младия си господар Джонатан намери само оръфаните трупове на дузина близалки. Леглото бе празно, студено; прозорецът отворен – Ейбъл – липсващ.
А в това време...
Да намериш леговището на един демон бе не само трудна работа, ами си бе направо пъклена работа. Ейбъл Шоун разпита всички в Crimson Poppy, но никой не поддаде под напора на детската му натрапчивост. Опита се да напие, подкупи и изнуди Еди, но таласъмът не желаеше да издаде никаква информация – бе по – непоклатим и от руски шпионин в централата на ЦРУ. Всичко, което Ейб успя да долови от пианските му бръщолевения беше: „Данъчният знае... той винаги знае...” Въпросният полу-релаен, полу-митичен образ бе неоткриваем, винаги бродещ из града. Според сведения, събрани из крайните източни квъртали на Лондон, Ейб установи, че данъчният е същество, което яде надници и те връхлита като чума. Младият лорд, с цялата си смелост, не се реши да се впусне в по - нататъчното му издирване. И ако случайно не го бяха арестували и закарали в Скотланд ярд за влизане взлом в Лондонската община, (все някъде имаше архиви за местожителството на гражданина Леонард – някъде под демон и над алхимик), то Ейбъл може би никога нямаше да научи пъкления му адрес. В залата за разпит Шерлок някой си се опитваше да разбере кой е младият нарушител, но Ейб не бе вчерашен. Днешният той имаше цел.
- Кой сте вие, милорд? – питаше упорито господинът с монокъла.
- Аз съм демонът Леонард! – казваше анонимният млад престъпник.
- Аха, значи вие казвате, че сте висок, червенокос демон?
- Точно това казвам!
Дедективът се осъмни. Дедуктивните му способности говореха, че малко русо момче, не може да е червенокос демон. Сърцето обаче му казваше, че Бела е единствената за Едуард, така че той реши да опита отново.
- Значи Вие също така твърдите, че живеете на улица $%^#$^##^%, №%^ ?
Очите на малкия лорд просветнаха. Тънка усмивка се разтегли върху детското му лице. Разопаковайки и захапвайки последната си останала близалка, той отвърна:
- Не знам за какво говорите. Аз съм само едно малко момче.
Пуснаха го да си върви. Шерлок някой си подозрително го изпрати с поглед...
Да преодолее ключалката на тежката Леонардова врата беше детска работа – буквално. Тя просто не бе заключена. Да намери каквото търсеше сред хилядите епроветки и алхимически бълбукащи течности бе... опасно, но не и невъзможно. Ловко, прескачайки прикритите капани за мишки, лордът започна да проверява надписите по цветните бурканчета и колбички подред. Някъде тук трябваше да бъде великата формула за близалката-чудо. Онази всевисша захарна сила, която да не свършва никога и да обединява вкусовите качества на хилядите близалки, които Ейб някога бе опитвал. Само тук... Такъв кулинарен любител като демона не можеше да не се е погрижил за подобен важен екзистенциален проблем. Минавайки през надписи като: бубонна чума, тиф, тарталети и ТнТ, Ейб започна да става нетърпелив. Близалката в устата му бе отдавна разтопена до кокал... И точно в този миг светлината от тясното прозорче се пречупи под ъгъл правопропорционален на ъгъла на отражението от стъклената повърхност на една от малките колбички на горния рафт. Нейният свещен (ъъъ дяволски) облик засия блаженно и зелено-отровните букви: „ВПБ” се отпечатаха като жигосани в детските очи. Буквите започнаха да танцуват, да се изменят и добиха смисъла на Висш-прототип-близалка. Малкият Ейбъл Шоун, в цялата си детска дължина, едва успя да достигне до желания обект... Сърцето му биеше лудо... Той извади корковата тапа... Сърцето му щеше да се пръсне... Той доближи колбата до устните си... Бам-Бам-Бам... И... отпи...
На следващата сутрин Лео се прибра в апартамента си, следван от Еди.
- Не знам защо ме питаше. Ама нищо не съм казал, честна пъкленска.
Леонард изпъхтя недоволно, приглаждайки дългите си коси. Нещо в жилището му не беше, както трябва. Миришеше на тарталети и... тротил?
- Еди, нали не си се опитвал да готвиш зайци на динамит отново?
Таласъмът поклати глава. По пода се търкаляха един куп начупени колбички, в паркета зееха няколко дупки от киселинни течности, а на канапето стоеше... старец!?
- Еди, да не би пък да си готвил бездомници на динамит? – предпазливо подходи Лео, придърпвайки един стик за голф с автограф на Тайгър Уудс и пристъпи към натрапника.
Еди заоглежда местопрестъплението. На пода лежеше една единствена празна, но здрава колба с буквите „ВПБ”. Старецът се размърда под надвисналия стик за голф.
- Лео, какво значеше „ВПБ” ?
Старецът отвори очи с прозявка...
- Възрастопроменящ-перманентен-бълвоч. Защо? – отвърна Лео, обръщайки се за миг към него. Зад гърба му се чу леко пукване и преди демонът да успее да замахне със стика, малкото лице на Ейбъл Шоун измести старческото.
- Какво по дяво...
- Не дяволохулствай, Лео – прошепна в уплаха Еди.
Лорд Ейбъл Шоун се усмихна блаженно. Детето спогледа демона – надвиснал със стик за голф над главата му и Еди – държащ няколко епроветки, почти над готварския казан. „О, не отново!” Момчето се плъзна под краката на Лео и изтича към зейналата врата:
- Бързам, господа, но благодаря за гостоприемството. Наистина трябва да подновите колекцията си от отвари, мистър Лео.
Ейбъл бързо изчезна зад вратата. Двамата пъклени обитатели се спогледаха невярващо.
- Какво означава това? – тихо попита Еди.
- Това означава - започна тъжно Лео, отпускайки стика, - че си имаме работа с досаден малък лорд, който може да става голям досаден лорд.
Еди въздъхна сред стъклените отломки на Леонардовия труд. Какво ли би направил един смъртен, ако можеше да променя възрастта си, когато поиска?
А някъде в Лондон един млад джентълмен в детски дрехи влизаше в бирарията на еднооката Мери... и излезе с няколко близалки в уста.
Няма коментари:
Публикуване на коментар