Мистър Ейбъл Шоун харесваше мистър Стивън Морган!
И не само го харесаваше. Той искаше да бъде мистър Стивън Морган.
От първото му появяване в Crimson poppy 418C бяха изминали няколко седмици, но младият господар, напук на сприхавия Джонатан и възмутения си баща, бе твърдо решен да се присъедини към клуба на достопочтените джентълмени, които бяха превърнали апартамента в свое уютно гнездо. Но да се върнем в началото на тази нова привързаност...
- Но скъпи, мистър Шоун – предпазливо и с нотка на иронично уважение, бе започнал Фредерик ван Аделберг една спокойна вечер, когато Ейбъл отново го бе изместил от креслото му, – колкото и да сме очаровани от честта, която ни оказвате с присъстието си, баща ви изрично забранява да се наслаждаваме на компанията Ви.
Вече в човешки облик, младият литературен критик подхърляше неотдавна полученото писмо, подписано лично от мистър Едгар Шоун, в което недвусмислено се споменаваха думите: „мошенници”, „сектанти” и „деца на дявола”, и според което скъпият му син е бил подведен от вещерските им заклинания в убеждението, че трябва на всяка цена да се присъедини към клуба им.
- Баща ми дълбоко съжалява за писмото, което е изпратил. Отдаваме го на здравословното му състояние – твърде е стар тези дни.
Ейбъл лакомо хапеше от ябълката си и видимо дори не слушаше доводите на ван Аделберг.
- Дори така да е – стройният Фред хвърли с изящно движение писмото в гладните пламъци на камината – Вие не можете да се присъедините към този клуб.
Думите профучаха покрай ушите на младия лорд, захлупени под чисто новото му бомбе, и се удариха глухо в Ед, който тревожно чоплеше ходилото си в другия край на стаята.
- Защо да не мога? – невинно изчурулика тринадасетгодишният лорд, отхапвайки поредното парче от плода и стрелкайки с очи новите си, прекрасни ботуши от еленска кожа.
Фред се огледа безпомощно, спирайки зелените си очи ту върху мистър Морган, ту върху Граф де Лейси.
- Защото – заекна в бързината графът, - ние сме... Вие сте твърде, ъм, обикновен – изстреля той.
В апартамент 418С настана кратка тишина. Господата (включая Еди) тревожно очакваха отговора на упорития млад лорд, а в таласъмския мозък на Еди се прокраднаха думите на любимия му приятел: „Човешки деца?... Мисля, че съм чел за това в една готварска книга.” Определено Ейбъл нямаше място сред необикновените джентълмени от Crimson Poppy. Само ако можеха да му втълпят това...
- Значи – започна Ейб, скачайки на обутите си в дълги чорапи крака, - казвате, че това е клуб, чието изискване е да си необикновен?
Мъжете (включая Еди) кимнаха утвърдително, бегло подозирайки, че разговорът отново ще поеме в друга посока, както се бе случвало вече неведнъж.
- Тогава – продължи Ейб, смучейки сока на полуизядената ябълка, мислейки напрегнато, - всичко, което трябва да направя, за да бъда приет е да стана... необикновен?
Господата се спогледаха в безмълвие, но погледите бяха достатъчни. Мистър Стивън Морган се изкашля самодоволно и с бодра усмивка кимна с думите:
- Разбира се, мистър Шоун. Вие просто трябва да станете необикновен.
Колко малко знаеха джентълмените от Crimson Poppy 418C тогава.
Тa... rewind... rewind...
Мистър Ейбъл Шоун харесваше мистър Стивън Морган!
И не само го харесаваше. Той искаше да бъде мистър Стивън Морган.
Само тогава щеше да бъде достатъчно необикновен, за да бъде приет в обществото на джентълмените.
Мистър Ейбъл Шоун не само, че избяга от имението си в този злощастно любовен ден, но и направи нещо, което досега бе правил единствено спрямо сладкишите. Залепи се за мистър Морган с лакома наслада, която достави на първия неповторимо забавление, а на втория неизразим ужас. Ейбъл Шоун трябваше да стане вампир! И докато Стивън се окриваше в най – тъмните дебри на жилището си, скрит от слънчевите лъчи, Ейбъл вървеше по петите му, вмъкнал се неканен във вампирските му покои. Малкият лорд направи всичко, което бе по лордските му сили. Сложи няколко пакета пудра върху попринцип светлото си лице, залепи изкуственото чейне на достпочтенната си баба, която и приживе бе имала изключително дълги и остри зъби ( и змийски език, според баща му, но Ейб не сметна за нужно да слага и него в устата си). Облече старинна риза с къдрава якичка, която била принадлежала на граф Дракула, макар на етикета да пишеше made in Bulgaria. Свали сребърните си украшения и дори захапа камериерката на мистър Морган, макар вкусът й да му се стори твърде вкиснат. Дори се намъкна в личния ковчег на вампира, който с мъка отброяваше минутите до залеза преди да може да изчезне в нищото.
- Така не може повече! – изхлипа накрая той, когато Ейб изяви желание да го почерпи с част от своя брокат, който специално бе подготвил за светлите моменти в битието си. – Имам нужда от храна!
- О, аз също. Имате ли нещо сладко, Стив?
Мистър Морган игнорира дразнещия звук на собственото си име. «Нахално хлапе.»
- Вампирите не ядат сладко – с въздишка изхлипа той, на свой ред отдавайки се на насладите на прясната си камериерка.
Вампирите не ядат сладко.
Мистър Ейбъл Шоун не харесваше мистър Стивън Морган чак толкова!
Rewind… rewind…
Мистър Ейбъл Шоун харесваше граф де Лейси!
Върколаците бяха изключително необикновени, нали?!
Ейбъл прекара няколко часа в търсене на най – хубавата вълча кожа за палта на женския пазар. Ейбъл облече косматото палто и дори реши, че му допада. Ейбъл виеше с кучетата на баща си и дори виеше със старата свиня в имението, която от твърде дълго време страдаше от раздвоение на личността и мислеше себе си ту за прасе, ту за куче. И ако граф де Лейси не се бе поучил от премеждията на своя другар мистър Морган и не бе напуснал Лондон за ден-два, вероятно щеше да бъде достигнат от далеч по – страшна съдба. В крайна сметка Ейбъл се сдоби - за свой безкраен интерес и неудобство и за неизразимия ужас на Джонатан - с бълхи.
Мистър Ейбъл Шоун не харесваше бълхите – определено не свинските!
Rewind… rewind…
Мистър Ейбъл Шоун харесваше Фредерик ван Аделберг…
След два провала и купища изразходена енергия, Ейб определено харесваше препичането на слънце, топлото мляко и канапето на Crimson Poppy 418C. На младия лорд дори му допадеше мирисът на хартия в кабинета на ван Аделберг. Допадаха му и котешките бисквити с лек аромат на канела. Допадаха му меките лапи на Фред и мъркането, когато го чешеше зад ушите. Допадаше му дори дългата му коса и спретнат вид в човешката му форма. Допадаха му обноските му и благият му нрав. Прекрасно... като изключим, че Ейб имаше проблем с превръщането в котка. Той действително изяде няколко деликатесно приготвени плъха и яребици, размота цялата овча вълна в стаята на прислугата и дори се опита да мърка, но нещо просто не беше, както трябва. И все пак, Ейб бе склонен да пренебрегне тази обикновеност на характера си, ако един слънчев предиобед в кабинета на ван Абелберг не бяха нахлули една дузина пищяши в истерия дами, полудели от любов и жажди.
Ейбъл не обичаше да дели сладкишите си с никой.
Все пак, Ейбъл не харесваше котешкия живот чак толкова.
Fast forward…
Мистър Ейбъл Шоун се опита да хареса Еди…
Плашеше малките деца, пъхаше възглавници под редингота си, за да изглежда по - обемен, оцветяваше лицето си зелено (за шок и стрес на Джонатан) и дори се опитваше да ходи по петите на Леонард.
Мистър Ейбъл Шоун се опита да харесва и Леонард,
Но в ръцете на червенокосия демон постоянно се материализираха вилици и лъжици щом го видеше, а Еди измъкваше по някой казан. В крайна сметка Ейб не разбираше тази твърде голяма необикновеност на двойката подземни граждани, които или страдаха от неутолим глад или бяха двойка страстни готвачи на принципа на всяко място, по всяко време.
Няма коментари:
Публикуване на коментар