Една Лондонска нощ...

You’re clawing up my eyes
I'm feeling your arms around me
On the other side…

Над Лондон се стелеше нощ, a луната беше скрита от винаги присъстващите дъждовни облаци. Един черен котарак бягаше, за да си спаси кожата. След него тичакаха  цял отряд войници от личната гвардия на краля.

 - Хванете го, хванете го! Негово Височество нареди да хванем този котарак на всяка цена!

А котаракът тичаше, ли тичаше, и из главата му се въртеше въпроса „Защо не си седях вкъщи тази нощ???”

Нека разкажа какво стана по-ранo:

Фредерик ван Аделберг пиеше чай и играеше бридж с останалите джентълмени от улица Кримзън попи 418С, когато му донесоха бележка от кралицата. Той се сбогува с приятелите си и се запъти към двореца, откъдето, по тайни пътища и начини, познати само на него, щеше да посети покоите на кралицата, за нейно забавление и негова изгода... и той така и направи, но за жалост, сред придворните на кралицата изглежда имаше клюкарки, и кралят го спипа по бели гащи, така де, без гащи, и Фредерик трябваше да реагира светкавично – да бяга. За жалост, остави дрехите си на местопрестъплението, а един джентълмен просто не може да си позволи да бяга гол из града. Котките нямат такива проблеми, така че той се възползва от таланта си да се превръща в котка и си плю на лапите.

Та досега.

Опитваше се да намери начин да разкара гонещите го идиоти, но не успяваше. Проклениците бяха бързи, а неговите крачка – малки и пухкави. По някое време успя да събере малко преднина и се шмугна зад един ъгъл. За жалост, някой от другата страна на ъгъла се спъна в него и падна. Някой изпищя. Отчаяно, Фред се покри под появилата се отнякъде бяла материя.

-         Не мърдай, моля! – отчаяно зашепна Фредерик, осъзнал, че се е скрил под нечия дреха.

След секунди дотичаха гвардейците и попитаха, очевидно, дамата, дали е виждала черен котарак наоколо, но тя отговори отрицателно, и отказа предложената ръка, а пък те бързаха, така че не й обърнаха много внимание. След малко тя изсъска:

-         Тръгнаха си!

Фредерик се измъкна изпод това, което се оказа бяла нощница, и погледна спасителката си. Беше красива: първото, което забеляза в нея, бяха големите й, сиви очи, които все едно съдържаха малки вихрушки, които в момента бяха насочени към него с поглед, смесица от  изненада и подозрение. Отмести очите си от нейните, и дългата й, къдрава, кафява коса, грабна неговото внимание. Изглеждаше много мека. Продължи да я зяпа. Тя, от своя страна, го хвана за врата и го изсипа безцеремонно на паважа.

-         Можеш да говориш, нали? – изгледа го тя.

-         Е, предполагам, че не мога да го крия вече. Добър вечер, аз съм Фредерик ван Аделберг, на вашите услуги – и направи котешки поклон.

Жената го загледа още по-подозрително.

-         Защо те гонеха кралските гвардейци?

-         Кралят не харесва котки.

-         О, разбира се, че е така. ....

-         Бих поспорил, но имам един по-належащ проблем. – Фредерик- посочи десетима грамадни, свирепо изглеждащи мъже, които сочеха жената и викаха „Ето я!” – Кои са те и защо те гонят?

-         О, аз изчезвам! – жената потегли нататък, а Фредерик се затича след нея.

-         Чакай, чакай, казах! – викаше той – Коя си, как се казваш, защо те гонят?

-         Разкарай се! – провикна се жената през рамо. – Нямам време да се разправям с говорещи котки!

Фредерик го прие като лична обида.

Wasn't there a dream last night?
Like a spring never ending…
Still the water runs clear through my mind
On the field I can see a fiddler…

След около час изтощително тичане след проклетата жена,  Джак „Бъки” Филисън беше уморен и ядосан. Щяха да му одерат кожицата, ако се прибереше с празни ръце, а да не говорим за неговата банда наемници... бяха наети да пазят една от по-големите и красиви къщи в Лондон, но и той самият не знаеше кой точно е шефът му. Както и да е, вечерта, от къщата се чу голяма шумотевица, викове, крясъци, и най-ясно – писъци. След това се събуди на същото място, където пазеше – беше припаднал по незнайна причина, а от къщата тичаше икономът крещейки им да подгонят жената, която тъкмо изтичваше през главната порта покрай припадналите пазачи. Не запита нищо – не влизаше в договора - разкрещя се, успя да събуди всички, и преследването започна. За известно време се беше изплъзнала.... и сега отново. По дяволите. Някаква черна котка го зяпаше от един парапет. Джак ядосано хвърли камък по нея, не уцели, котката изсъска и изчезна. Подсмръкна, изправи се и събра дружината си, за да продължат лова.

-         Заминаха. – каза Фредерик.

-         Грр, какво правиш още тук! Казах ти да се разкараш, не ми трябваш! – изсъска ядосано жената, която се беше скрила в нечия градина, по-точно, в нечии храсти.

-         Да, знам, нямаш време да се занимаваш с говорещи котки. – отвърна Фредерик язвително.

-         Точно. Сега, шуу, шуу! Отиди да гониш мишки!

На Фред му падна пердето, така да се каже, ядоса се. Храстите разшумоляха, и той се изправи в пълна човешка форма.

Жената стреснато скочи.

Пляс!

Вярно, беше забравил, че е гол.

-         Да, добре, разбрах, сега стани отново котка, моля!

Когато се обърна, Фредерик вече беше котарак отново. Ближеше си лапичката.

-         Както виждаш, аз не съм просто говореща котка, аз съм и човек. Който може да ти помогне, само ми кажи коя си и защо те гонят.

Жената го изгледа крайно, крайно подозрително.

-         Защо да ти казвам?

-         Ами, ти ми спаси живота. Искам да отвърна със същото.

Тя обмисли въпроса. През това време, Фредерик махаше с опашка в очакване и се наслаждаваше на атмосферата. Все още беше нощ, но облаците се бяха разкарали, и почти пълната луна осветяваше всичко наоколо и го правеше леко призрачно.

-         Добре. Реших. Ще ти се доверя... засега. Единствено защото нямам друг избор.

Фредерик сръга с котешките си рамене... някак си.

-         Слушам тогава.

-         Казвам се Касиди и... Убих техният шеф.

Фред очевидно се стресна.

-         Служех на стар благороднически род, който наскоро, със смъртта на последният наследник, пресъхна, и аз бях отвлечена. Все още не знам кой беше човекът, който го направи, но бях заведена в къща в покрайнините, и той се опитваше да измъкне информация за моите бивши господари и....

Фред беше стреснат и изненадан. Не се срещат жени, способни на това в днешни дни.

-         Дори не знам как стана. Той ме заплашваше и в един момент изгубих съзнание. Когато отворих очи, той беше на пода в гърчове.

Той кимна.

-         Разбирам.

Почувства, че жената пред него – Касиди – беше нещо.... друго. Като изключим случилото й се, имаше нещо в нея, нещо, което я различаваше от другите жени, което го привличаше като ябълков пай – муха.

Стана, хвана ръката й и я поведе към апартамента на улица Кримзън Попи 418С, където го очакваха от отдавна.

Вратата със звънче издзвънка, и вътре нахлука Фредерик и Касиди. Мистър Морган, който беше зает с четене на вестник, изненадано вдигна глава; граф Де Лейси изпусна чашата си с уиски, която падна на главата на Еди, който търсеше по пода избягалата си мишка-любимец; а Леонард сподави изблик на гръмогласен смях, което причини изригване на дим от ушите му. Ейбъл се изкикоти.

-         Преди да кажете нещо, искам аз да кажа нещо – спокойно каза Фред, като отиде с всички, освен Ейбъл, който така или иначе не го интересуваше какво става, в ъгъла на стаята, където си шушукаха известно време, и после всеки се върна на мястото си. Граф Де Лейси се изкашля.

-         Добър вечер, мадам Касиди, добре дошла в нашият скромен апартамент. – и сръчка Ейбъл да направи място за нея на канапето.

Тя направи реверанс и се намести до момчето, оглеждайки обитателите на апартамента с любопитство. Фредерик й беше обяснил това-онова на път за там, но друго си беше, да ги видиш на живо. Ейбъл също я зяпна любопитно, и поведе разговор с нея за шоколадовите бонбони с ликьор.

А ето какво всъщност си бяха шушукали в ъгъла:

 -  Фред, не мога да повярвам, ти доведе една от жените си тук! Засрами се! – започна с леко поучителен тон графа.

- Тя не е една от жените ми, с пръст не съм я докосвал. Но... хм, тя ми спаси живота, и аз се опитвам да направя същото в момента. Моля ви, толерирайте това посещение, обещавам, че е първото и последното...

- А коя е тя, всъщност? – попита Лео любопитно, обръщайки се през рамо да я погледне. Фред обясни, спестявайки им факта за престъплението, което тя е извършила. Не, че щяха да се уплашат, просто щяха да я зяпат любопитно, а той не искаше това.

Та досега.

Фредерик потъна в една странична стаичка, и се върна с две чаши димящо, топло мляко. Едната даде на Касиди, другата запази за себе си. Опита се да помоли Ейбъл да му направи място, но момчето го игнорира, затова си примъкна стол до нея и седна.

-         Надявам се, че вече ми вярваш – Касиди, след кратък размисъл, кимна. – Не знам защо са те отвлекли, но не ме и интересува. Работа на джентълмени е да спасяват беззащитни дами, както и да си отплатяват дълговете. Така или иначе, и аз трябва да се спасявам, защото, утре сутрин...

Фредерик кимна отново, усмихна се, остави я, и отиде да говори с останалите присъстващи. Когато се обърна, тя беше се отпуснала на канапето и беше заспала, а Ейбъл опитваше вкуса на косата й. Отнесено загледан, Фред отпиваше от млякото си и мислеше за смисъла на Живота, Вселената, и всичко останало.

I'm from where the magic is
I'll give you what I cannot take away with me
And my sunlit day and moon…

На другата сутрин, Касиди се събуди. В карета, предположи, по звука от чаткащи копита. Отвори очи, и пред нея изплува образът на мистър ван Аделберг. Тя отвори уста да зададе въпрос, но забеляза, че той спи, подпрян на една страна. Не премести погледа си – искаше да го огледа сега, когато поразителните му зелени очи бяха затворени – имаше чувството, че четат мислите й, че разголват душата й. Лицето му беше бяло като слонова кост, веждите му бяха изразително извити, катранено-черната му коса се спускаше като среднощен водопад по раменете. Дрехите не можеха да замаскират стройното му, тренирано и гъвкаво тяло. Изчерви се при спомена за голото му тяло от миналата нощ, и спешно извърна погледа си към „невероятната природа” навън. Не различи нищо особено – трева, дървета, птички. Времето, както никога, беше слънчево. После я осени нещо, и погледна надолу – бялата нощница я нямаше, и тя беше облечена в кафява пътническа рокля. Докато съмнението почна да изплува на върха на съзнанието й, дългите ресници на Фредерик запърхаха, и той отвори очи. Протегна се, доколкото позволяваше малкото пространство, и смутено погледна Касиди. Опитвайки се да разкара странната атмосфера, направи опит да завърже разговор с мъжа срещу нея.

 -     Добро утро. Може ли да попитам, някъде сме се запътили с тази карета?

 -     Помниш ли граф Де Лейси? – Касиди кимна. – Това е неговата карета. Отиваме към едно от неговите провинциални имения, ще бъде добре да се отдалечим от града за известно време. – мълчание. – Как се чувствате днес?

-         Добре съм, предполагам – Касиди се почувства ужасно благодарна към мъжа срещу нея. Не знаеше много за него, но... чувстваше нещо, което не беше чувствала от повече от година. Този човек, срещу нея, всъщност се интересуваше дали тя живее или не, и ясно показа, че няма нужда от каквато и да е информация , която тя има. Дори не искаше да знае името на семейството, на което беше служила. Вдъхваше й доверие, и тя имаше чувството, че от много месеци насам има някого, на когото може да разчита. Само ако имаше смелост да каже истината за себе си....

-         Това е добре.

Загледа се през прозореца, но усети пронизващият поглед, отправен от мистериозните му зелени очи, и усети как се изчервява. После се скара на себе си, та как може да се засрамва от погледа на това младо момче!...

Фредерик мълчеше. Миналата нощ не беше се чувствал на себе си – все едно бе обладан, все едно беше сънувал. Смутено си спомни нещата които беше казал, и които беше мислил – толкова нелепо, че направо го хващаше срам! Но усещаше, че случилото се щеше да доведе до неочаквани събития. После отмести погледа си от Касиди към прозореца отново. Така седяха дълги часове, всеки от тях потънал в мислите си, и прекалено смутени, за да започнат нов разговор.

Пътуването беше дълго. Пристигнаха в имението на графа чак следобед. Фредерик бързо излезе, и подаде ръка на Касиди. Тя я пое и слезе. Огледа имението – красива, двуетажна сграда, с фонтан пред входа. Беше обградена от високи, стари дървета, а малко по-нататък се виждаше езеро.

Икономът излезе да ги посрещне, и Фред му подаде писмо, написано и подпечатано лично от граф Де Лейси. Икономът го прочете, и се поклони.

-         Добре дошли, мистър ван Аделберг, мадам ван Аделберг. – обърна се, и ги поведе към къщата.

Касиди задърпа ръкава на Фред, който се наведе към нея и й прошепна:

-         Съжалявам за това, но е нужно; ти ще бъдеш скрита, а и аз няма да бъде отвлечен някоя нощ от купчина влудени жени. Просто трябва да се правим на съпрузи. Надявам се, да не е прекалено голям проблем за теб.

Тя погледна отчаяно, дали идването тук бе грешка. Разбира се, беше прав, но.... Икономът ги водеше из сградата и им показваше различните стаи. Стигна до една, която описа като „тяхната стая”, обзаведена с огромен гардероб, огледала, и голямо легло. Касиди започна да се изпълва със подозрения, макар че и за момент не се усъмни, че Фредерик няма да й отстъпи цялото легло. Беше джентълмен, нали?

Икономът ги остави в стаята, като обяви часът за вечеря, и затвори вратата след себе си. Фред забеляза малка маса и два стола покрай единия ъгъл на стаята, и покани Касиди да седне. Тя го направи, и той също.

-         Наистина съжалявам за това. Надявам се да не създаде някакви трудности.... ти каза, че си работела за благородническо семейство. Предполагам, че си наясно с етикетът, държанието, танците... общо взето, всичко? – тя кимна, и той продължи. – Предполагам, че след не повече от няколко дни, ще ни дойдат гости от околните имения. Ще трябва да те помоля, актьорството да започне оттогава. Ще се опитвам  да отговарям аз на повечето въпроси, но трябва да знаеш, че сме тук, защото не се чувстваш добре в града, и си имала нужда да подишаш чист въздух – така е написал граф Де Лейси в писмото си, така трябва да мислят всички – пък и ще ти даде извинение да не говориш много. Възможно е да бъдем поканени на някакво социално събиране – трябва да приемем, каквото и да стане, за което съжалявам, но ако откажем, ще станем съмнителни. Освен това, - той се усмихна – не бих имал нищо против да се похваля с красивата си съпруга – на което тя отвърна с подозрителен поглед.

-         Благодаря за комплимента, но не се нуждая от него – каза тя, с което спаружи усмивката му. Може би не трябваше да е толкова твърда с него, все пак беше просто едно момче. – Ще помоля да излезеш от стаята, за да мога да се преоблека и приготвя. – имаше няколко куфара, пълни с дрехи, подбрни лично от Фредерик, който в този момент кимна и излезе от стаята.

-         Излез, когато си готова. – чу го Касиди да казва през вратата. После бързо се облече и среса. Погледна се за миг в огледалото, след което се скара на себе си, че няма нужда да бъде суетна, и отвори вратата.

Фредерик усети вратата, на която се беше подпрял, да се мърда, и се измести, след това се обърна, и се стресна. Жената, стояща срещу него, като че ли се беше преобразила. Дори облечена с обикновена, небесносиня рокля, с най-лесната прическа, тя изглеждаше величествено – очите й светеха като диаманти, лицето й излъчваше царственост, привикваше за подчинение – самият Фредерик едва се сдържа да не коленичи. Приличаше на кралица дори повече от самата кралица, в това беше сигурен. Когато се опомни, й подаде ръка с предложение за разходка, което тя прие.

-         Знам, че ми каза, че не желаеш моите комплименти, но просто не мога да се сдържа. Изглеждаш неотразима. Учуден съм, че не си се омъжила досега, сигурно е имало пре-дълги опашки от джентълмени, искащи твоята ръка.

-         Не, ни най-малко. Бях, така да се каже, погълната от работата си толкова, че нямах време. „Не, това беше просто любезен комплимент. Няма смисъл да мисля много по въпроса.” – каза си тя.

-         Надявам се, че спа добре миналата нощ? Не се събуди, дори когато една от слугините на граф Де Лейси те преоблече, нито когато те преместихме в каретата. Нямаше никакви кошмари, надявам се?

-         Не, всичко беше наред, благодаря за вниманието – отговори тя, изведнъж изчервена – беше се сетила какви идеи бяха нахлули в главата й тази сутрин, когато видя, че е преоблечена. После осъзна какво прави, и направо щеше да си бие шамар, ако беше сама. Не позволявай да ти превземат ума!

Продължиха да ходят, докато не стана време за вечеря. Изглежда новината за пристигането им още не беше пристигнала до останалите имения наоколо. Ядоха тихо, след което се оттеглиха в общата им стая. Влязоха заедно, след което Фредерик се преобрази и след известно време се  увери, че всички в къщата са си легнали, и я остави сама.

I’ll take you where the magic is
I’ll give you everything I only can offer
You can have my broken midnight moon...

Малко след полунощ, Фред се върна в стаята, където непробудно спеше Касиди. Дори миналата нощ да бе спала спокойно, случаят не беше такъв тази нощ. Тя трепереше, и мърмореше нещо на сън, сбърчила вежди.

Касиди сънуваше отново стария си дом. Тя се разхождаше из дългите коридори, търсейки нещо, което, за жалост, намери. Бързо увеличаваща се локва кръв – кръвта на нейния господар. Тъмнината нахлу, единствената светлина, беше светлината в угасващите очи на умиращия млад мъж. Усети, че плаче. В този момент, обстановката се промени – тя се огледа – беше на зелена поляна, а слънцето грееше върху нея, и я стопляше неимоверно. Легна на тревата, и се почувства, като че лети. След това се събуди.

Рязко отвори очите си, и усети нещо топло. Мръдна се, погледна и видя, че черният котарак се беше свил до нея, свит на кълбо, и мъркаше. Касиди се ядоса, беше готова да го изрита като мръсно коте (бел. авт. Шегата беше преднамерена). Знаеше много добре, че той беше причината кошмарът да се промени. Но също така, знаеше много добре, че не го беше молила за това. Хвана го за врата и го изсипа безцеремонно на пода. Фредерик измяка стреснато, но бързо се превърна обратно в човек, ухили се до уши и излезе.

-         Ще те чакам долу за закуска.

Не беше очаквала да е нагъл перверзник. Всъщност, той бягаше теоритически гол по улиците на Лондон... Може би просто не трябваше да приема помощ от когото и да е. Не е като че ли беше малко момиченце, можеше да се грижи за себе си... а сега, какво? Беше на място, което самата тя не знаеше къде се намира, беше задължена да се прави на съпруга на почти непознат младеж, който незнайно защо държеше да й помогне и да я сваля. Най-лошото беше, че през всичките си години живот, тя не беше подлагана на какъвто и да е контакт с мъже извън тези в господарското семейство. Дори да имаше желязна воля и самоконтрол, знаеше много добре, че малко по малко ще се поддаде на комплиментите и милите жестове, и на чарът, който бликаше като фонтан от Фредерик. И тогава – нищо. Какво щеше да стане с отмъщението й? Тя все още помнеше.... тялото й все още помнеше, как и защо умря мадам Брануен. Да, това трябваше да свърши. Грабна един от куфарите, и разбира се, смъкна чаршафите от леглото, навърза ги; отвори прозореца, върза единия край на чаршафа за една от пръчките на леглото, а на другия край завърза куфара. Лекичко го спусна надолу, докато не тупна тихо на земята, и след това, затваряйки очи, почна да се смъква надолу. За нейно огромно съжаление, чу се хрущящ звук, и тя започна да пада. За нейно щастие, или нещастие, падна в ръцете, разбира се, на Фредерик, който беше видял падащ куфар през прозореца до масата, и беше изтичал навън да види какво става.

-         По дяволите! Пак ли ти?!?!?!?!?!?

-         Хей, толкова ли съм ужасен, че всеки път като те докосна, ме правиш на нищо? Толкова ли не ме търпиш, че да избягаш? Не знаех, че съм ти неприятен, но не е като че ли нямаше да ти позволя, ако искаше да тръгнеш нанякъде!

-         Пусни ме, пусни ме на земята веднага! – Касиди викаше и го гледаше лошо.

-         Моля, кажи ми, защо искаш да избягаш? Ако нещо не ти харесва, как точно трябва да знам, ако не ми кажеш?

-         Не е твоя работа, първоначално!

-         Моя работа е! Чисто и просто джентълменски, имам да връщам услуга!

-         Със сигурност, чисто джентълменско!

-         Какво имаш предвид под това?!

-         Знаеш много добре! О, ако знаех, че ще си толкова настойчив, щях да те дам още тогава на гвардейците!

-         Колко мило! Значи, няма да ми кажеш нищо?

-         Не!!

Нещо във Фред се счупи. Не беше сърцето му.

-         Добре тогава.

Все още носещ я на ръце, Фредерик влезе най-спокойно в къщата (докато Касиди го хапеше по ръцете), качи се нагоре по стълбата. Там, прави, каквото прави, но най-накрая Касиди се озова на леглото, с ръце вързани за две от останалите три пръчки на леглото.

-         Приятен ден. Отивам да се разходя из красивата местност, надявам се, да се видим поне за вечеря – и най-твърдият диамант на света би се стопил от чист ужас, ако беше видял усмивката на Фред.

-         Върни се и ме развържи, идиот такъв! Психар! Гррр! – но Касиди вече беше сама. Не, всъщност, имаше слуги, нали? Все някога ще влезе някой...

Напразни надежди. Икономът, мъж на около 60 години, беше видял всичко. „Ех, млада любов... Когато аз бях на техните години...”

Фредерик се върна след около 3-4 часа, и Касиди бе готова да му измъкне мозъка през ушите секундата, в която го види. Тъкмо се отдаваше на подобни мрачни мисли, и той влезе в стаята. Носеше букет червени лилии и самодоволна усмивка на лицето си.

-         Съжалявам. Когато се ядосам, не мога да се контролирам и върша неща, за които по-късно съжалявам – посочи лилиите, все още хилейки се самодоволно. – За теб са.

-         А ще ме развържеш ли? – Фредерик се подчини.

Освободила ръцете си, Касиди ги разтърка, и за изненада на Фред, не го уби на място. Грабна цветята, помириса ги, усмихна се, и изкоментира колко са хубави. Отиде до огледалото, среса си косата, докато Фредерик седеше и я наблюдаваше, все още носещ досадната самодоволна усмивка на лицето си. Касиди се върна при него, пак му се усмихна, пръхна няколко пъти с мигли, бутна го на леглото и докато се усети,  го завърза здраво по същия начин както той я беше завързал преди – ръцете за пръчките на леглото. Триумфалният й смях се чуваше през девет планини в десета.

Фредерик, след като беше опитал възлите, се усмихна още по-широко.

-         Заслужаваш си го!

-         Заслужавам го.

-         Сега стой тук, докато изгниеш!

И Касиди хвана куфара, с който преди мислеше да бяга, и тръгна към вратата.

 -     Не си тръгвай така.

Тя се обърна към Фред.

-         Защо?

-         Защото все още искам да ти помогна. Остани, докато поне разберем кой и защо те е отвлякъл? Няма да мога да заспивам нощем, ако не съм сигурен, че си в безопасност. – каза той съвсем сериозно.

Касиди се спря. Той наистина не искаше тя да си тръгва – личеше си му. Не е като че ли и на нея й се искаше да остане отново сама, но...

Отвори вратата и излезе.

-         Моля те, остани!

Тя се сепна, спря отново. И се върна. Пусна куфарът да падне на земята, придърпа си стол до прозореца, грабна една книга, лежаща наоколо, и все така безмълвно започна да чете.

-         Добре.

Усети как очите му я пробиваха с поглед. Не можеше да се концентрира на книгата ни най-малко. За какво въобще я беше взела? Остави я на масата, обърна се към Фредерик, и на свой ред започна да го гледа...

I wanna have a silent kiss
I wanna make you mine, I’m thinking how
Can’t leave me now
Stay with me, somehow…

...и се гледаха така, дори когато стана тъмно и Касиди запали свещи...

...и размениха толкова думи така, безмълвно...

...дори не усетиха, когато икономът дойде да ги информира за часът на вечерята, отвори врата, погледна, и я затвори пак...

...докато неговите смарагдови очи и нейните диамантени не почнаха да мигат все по-често и да се затварят, защото наближаваше утрото...

....докато тя, въпреки всичкия си инат, вложен в това да не си отмести очите, заспа на стола...

Самотен ден от безмълвната вечност

остави в мен безчувствени мечти.

Тъй искрен бе моментът за двама

със искащи, блуждаещи очи...

И се събуди в леглото. Фредерик го нямаше там, както и нямаше следа от въжетата. Слава богу, успокои се тя, беше все още с дрехите, с които беше заспала. Протегна се, прозина се.

„Чакай малко. Той... как...” и тогава се усети. Все пак, той можеше да се превръжа в котка, което значаше, че е могъл да се измъкне на секундата, след като тя го бе завързала. И стоя повече от 10 часа завързан, заради нея. Сърцето й се сви при спомена за това, как я гледаше миналата нощ. Жалко, наистина...

-         Добро утро, моя лилия – Касиди отвори устата си да отговори, но той я прекъсна, усмихвайки се. – Да, знам, знам. Но не мога да се сдържа, съжалявам.

-         Но би било добре.

-         Та, каквото исках да кажа е, че вчера се запознах с няколко човека от съседството, и сме поканени на бал тази вечер! Избрал съм ти рокля, ако нямаш нищо против, сложил съм я там.

-         Чааакай, чакай, чакай. Кои са домакините?

-         Сър и Лейди Роджърс. Много мила двойка. Те, както и двете им дъщери, изразиха огромно желание да се запознаят с теб.

-         О.

-         Нядавам се, че ти се танцува, защото няма да те оставя да си поемеш дъх – намигна й Фред, а Касиди потрепери. Ужас. – Оставям те да се приготвиш за обед, а след това ще повикам някоя от слугините да ти направи косата. И изчезна пак.

„Уау.” Помисли си тя, и огледа въпросната рокля. Беше лилава в горната част, със средно дълбоко деколте, бели дантели, и отдолу бе синя. Общия вид беше изключително приятен. Касиди кимна. Да, Фредерик ван Аделберг беше досаден сваляч, но наистина разбираше от женска мода. Какви изненади криеше още, наистина...?

Слезе долу за обед, и седна на масата, срещу Фред, който грееше като слънце.

-         Хареса ли ти роклята?

-         Да, много е красива.

Помълчаха малко.

-         Би ли ми подала картофите, мила моя? – Касиди стисна юмруци и се подготви да го поправи, но се усети. Ясно защо беше толкова щастлив. Ужас.

-         Заповядай.

Мълчание.

-         Тази книга... която четеш. Как я намираш? Ужасно скучна е.

-         Да, но, откога си голям авторитет по въпроса с книгите?

-         Мила моя, ако си забравила, ще ти напомня, че съм литературен критик по професия. Още ли не си се разсънила? – отговори Фредерик, усмихнат до уши.

-         Хаха, да, съжалявам. – „Уау, я виж ти, още една изненада.”

Щеше й се да не ходи на никакви балове, но... искаше да отиде с Фредерик. Не, глупости, какво по дяволите, обърка се. Имаше впредвид, че никога не бе била на бал, поне не с възможност да комуникира с хората и да танцува. Пък и нямаше да бъде лошо да разпита тук-там за някои неща, които я интересуваха...

Погледна отново сияещия Фредерик и този път не потрепери. Сърцето й се сви. Но не каза нищо.

I wanna love you but I better not touch
I wanna hold you, but my senses tell me to stop
I wanna kiss you but I want it too much
I wanna taste you but your lips are venomous poison
Your poison running through my veins
Your poison
I don't wanna break these chains.

Повече от няколко часа по-късно, натъкмени, Касиди и Фред бяха в карета на път за въпросния бал. Той нямаше търпение да пристигнат. Миналия ден, докато Касиди седеше завързана, той беше отишъл до близкия град да й купи цветята, които по-късно й подари. Тогава срещна Лейди Роджърс и дъщерите й, които едва ли не на сила го завлякоха на гости у тях, където и трите не престанаха да флиртуват с него. Не спряха дори, когато Фредерик почна да разказва за „съпругата си”. И сега, той нямаше търпение да им я покаже – надяваше се да го оставят намира. Знаеше, че това беше много егоистично от негова страна, но... наистина искаше да сподели тази вечер с нея, първата жена, която наистина желаеше... за да отпразнува, както се надяваше, първото си щастливо социално събиране в живота си. Погледна отново красивата си компания, неговата „мила съпруга” – по Леонард, тя наистина караше дъхът му да спира. Косата й, която той оприличаваше на шоколад; диамантените й очи, този царствен поглед, който с повече желание би подчинил всеки мъж; тези вкусно-изглеждащи устни, би искал да ги опита; това перфектно тяло, би искал да го опознае сантиметър по сантиметър... Великият „нежен любовник” на всички жени навсякъде, Фредерик ван Аделберг, беше покорен, и беше щастлив да си го признае. Бръкна в джоба си, и извади една кутийка, която отвори пред Касиди.

-         Ще приемеш ли този скромен подарък от мен, мила моя? – говореше за пръстенът, който в момента размахваше пред лицето й.

-         Разбира се. – и се усмихна сладко. Преструвката вече беше започнала, а и ако бяха младоженци, трябваше да имат пръстени.

-         И, почти сме там. Моля те, помни това, важно е: опитвай се да не се разделяш от мен, ако е възможно. Никак не ми се ще да те намеря накачулена от 20тина жени с единствената цел в живота да скапят твоя.

-         .... За какво говориш?

-         Ще разбереш – въздъхна.- Пристигнахмe.

Слезе от каретата, подаде ръка на Касиди, и бяха въведени в препълнена с танцуващи хора зала.

-         Мистър ван Аделберг, вие дойдохте! – поздрави го радостно домакинята, лейди Роджърс – Това е милата ви съпруга? Очарована съм! Елате, мадам, да ви запозная с дъщерите си; нямат търпение да ви видят! – Фред се опита да последва, но... – О, няма нужда да идвате, ще си говорим за женски работи – и той остана там, имайки желанието да ги проследи... но...

Из залата се понесе мълвата, че Фредерик ван Аделберг е пристигнал. Всички жени бяха чували за него, но не го бяха виждали.... и се завтекоха целокупно към него.

Някъде другаде, Лейди Роджърс водеше Касиди по коридорите на имението, които й напомняха на лабиринт. Минаха през една, две, три врати. Най-накрая влязоха в една слабо осветена стая, където седяха две млади жени... които я хванаха за раменете, натикаха я в един стол, за който я завързаха, и я наобиколиха.

Касиди разбра какво имаше впредвид Фредерик.

-         Какво желаете от мен, дами? – тонът й беше спокоен. Все пак, не й беше първия път, в който са я завързвали някъде.

-         Желаем да изчезнеш – каза Лейди Роджърс, с очевидно злобен тон.

Завързаната „съпруга” сръга с рамене.

-         Съжалявам. Аз съм тук; не мога да изчезна.

-         Не се прави на глупава! – кресна едната от жените.

-         Чакай малко. Нека да ти представя моите дъщери: Джини и Джил. – те направиха пародия на поклони.

-         Джини и Джил, на вашите услуги! – това накара Касиди да потрепери. Ужас.

-         Добре, значи, да разбирам, че искате моя съпруг? –реши да ги издразни.

-         Твой? Вече не е твой! Джини, Джил! Знаете какво да правите! Аз се връщам при гостите...

Двете жени се разкикотиха, и извадиха, незнайно откъде, ножове.

-         Какво би предпочела? Да ти нарежем лицето? – попита едната.

-         Или би искала да отрежем тези устни? А какво би казала, да ти избодем очите? – разкикоти се другата.

Касиди мълчеше с наведена. След това измърмори нещо, което те не чуха.

-         Какво каза? – изхихика се Джини.

-         Казах... измет такава, да не сте посмели да ме докоснете.

-         Да не си мислиш, че си в състояние да наричаш някого измет, мизерница такава? Ей сега ще те нарежем!

Касиди рязко вдигна глава. Очите й светеха по онзи начин. Като на разярена кралица. Все едно нещо я бе обсебило. Незнайно дали беше магия, или просто естествен ефект от появата на такава фигура в стаята, Джил и Джини се проснаха на земята, ужасени, мъмрещи извинения. Касиди ги изгледа, като че ли са някакви гниди. И се усмихна лъчезарно. И това изглеждаше наистина ужасно.

If I could let these thoughts drown
And someday she might lose her crown
In time these chains that hold me down would set me free…

Фредерик не беше никак щастлив. Беше седнал на един диван, накачулен от дами във всякаква възраст и размери. Лейди Роджърс ставаше прекалено нахална, а историйката, че Касиди й дъщерите й са си допаднали много и тя е останала там, звучеше крайно съмнително. За жалост, не можеше да се измъкне – жените го обграждаха като стена. Ето ти нормално обществено събиране – стана същото, както винаги! Тъкмо се отчайваше, когато нещо стана. Лейди Роджърс ахна изненадано. Фред надникна любопитно измежду жените, и това, което видя, го израдва; Касиди, цяла и невредима, си проправяше път през тълпата.

Лейди Роджърс стана рязко.

-         Какво правиш тук? Махни се, не си желана – Фредерик беше толкова шокиран, че не можа да отрони и дума. Какво ги беше обзело тези жени?

-         О, но аз знам, че съм желана – Касиди искаше да разкъса лелката срещу нея. – Фредерик е моя съпруг. Наобиколили сте моя съпруг, дами. Махнете се от моя съпруг, ако обичате.

Но те все едно не я бяха чули; не мръднаха, а Фред се намери в крайно неудобна позиция, макар че се чувстваше крайно щастлив, заради думите, казани от Касиди. Полуделите (?) жени май се опитваха да го разкъсат и да си вземат парченце от него.

Този път, пердето, което падна, беше на Касиди. Тя успя само да се докопа до Фред и да слоци ръцете си на ушите му; тогава изгуби съзнание и самоконтрол – и това, което я обладаваше, се манифестира в побелелите й зеници и коса; докато Фредерик гледаше стреснат, шокиран, изненадан и трогнат едновременно, тя си пое въздух и нададе пронизителен писък, при който всички в залата притиснаха ръце към ушите си, в пристъп на пронизителна болка, и започнаха да припадат един след друг, а Фред, който успя да не припадне, беше още по-шокиран, откровено шокиран, защото разбра, какво беше бялото същество. Касиди.. беше една банши. На Фредерик му се доповръща – болката от писъка (ръцете й не успяха да го предпазят напълно), шока и мисълта, че жената, в която се е влюбил, е митологичен дух... и точно това направи, върху хубавия килим, разпрострян под дивана, на който седеше. Касиди... баншито, дори не се обърна. Из залата се разнесе мъжки кикот.

-         Това беше наистина впечатляващо.

Фред познаваше този глас до болка. Изглежда, баншито също.

-         Ти... не те ли убих? – изсъска.

-         Сериозно ли мислиш, че бих умрял от един писък? – отговори мъжкия глас. – Истина е, че не очаквах, да се събудиш толкова скоро, но това беше впечатляващо. И... каква изненада. Фредерик ван Аделберг, не очаквах, че ще се срещнем тук, не и по този начин... след като избяга преди толкова години.

Да. Това беше той. Херцог Райнхарт. Спомени, които се беше опитал да заличи, заплуваха обратно в съзнанието му...

-         Колко изненадващо, изглежда ти си причината за пробуждането, Фредерик – почти монотонно продължаваше мъжкия глас, и вледеняваше Фред секунда след секунда. Това трябваше да бъде кошмар! Не беше истина, не беше... не беше намерен...

Започна да губи съзнание, за негово щастие. Последното, което усети беше, че някой го грабна, вятъра в косата си, мирисът на нощ...

She seemed dressed in all of me
Stretched across my shame,
All the torment and the pain
Leaked through and covered me.
I'd do anything to have her to myself,
Just to have her for myself.
Now I don't know what to do…

Събуди се внезапно, и рязко отвори очи, само за да види нощното небе. Опита се да скочи, но не успя, затова пое подадената му за помощ ръка и стана. Тогава се усети, и се обърна рязко – за негово неизмеримо щастие, собственикът на ръката беше неговата Касиди – с шоколадовата къдрава коса, макар и изпълнена с клечки и листа; нейните диамантени очи, които светеха гузно. Тя пусна ръката му, и седна на тревата; бяха на малка полянка, обградена от дървета. Фредерик седна безмълвно до нея. По зачервените й очи си личеше, че е плакала. Подбутнат от незнаен импулс, той протегна ръце и ги постави на раменете й. Тя не се възпротиви.

-         Не знам какво става. Не знам коя си ти, не знам защо си тук, не знам защо аз съм тук; не знам какво стана на бала; не знам защо миналото ми се връща; нищо, нищо не знам, и нищичко не разбирам. Но, моля те, ако има нещо, което те прави тъжна, можеш да споделиш; бих дал живота си, за да те накарам да се усмихнеш.

Касиди мълчеше. След известно време въздъхна, и заговори.

-         Аз съм... на повече от 300 години. И съм банши. Последната на този континент – паузира за момент и продължи. – Както може би знаеш, ние по начало служим само на петте най-велики рода в Ирландия. Преди много години, преди да се появя аз, лейди Брануен, единствената наследница на един от тези родове, била излъгана и заведена в Англия от един благородник; за кого след това се омъжила; но съпругът й съвсем скоро я изоставил, съкрушил и разбил; тя умряла в опит да го убие. Все пак, била погребана в семейното гробище. На същото място, където аз се появих. Притежавам нейните спомени; тялото, което виждаш, е копие на нейното; кръстих себе си Касиди, името на една от най-добрите приятелки на лейди Брануен, която видях в спомените й; през тези 300 години на съществувание, аз следвам неотлъчно нейните наследници, като никога никой не ме е виждал – освен когато предвещавам смъртта на някого от тях... – паузира отново. Беше сигурна, че Фредерик е стреснат и отвратен. Но се насили да продължи. – Преди няколко месеца, къщата на последния ми господар беше нападната, като той беше убит, а неговата жизнена сила, натикана в мен от някой, практикуващ некромантика. Тогава се материализирах, и успях да избягам. За жалост, не можех да се превърна отново в банши, и силите ми бяха съвсем слаби. И скоро успяха да ме хванат. Останалото го знаеш.

Беше я страх да го погледне. Но го направи, все пак.

Той се умихваше. Така красиво. И така, така тъжно. Стана, подаде й ръка.

-         Бихте ли танцували с мен, мадам? Така и не успяхме преди...

Тя пое ръката му със смесени чувства. Не можеше да разчете лицето му. Каква беше реакцията му? Как прие всичко това? Въпросите изчезнаха от ума й, когато Фредерик я притисна до себе си, и затанцуваха валс на въображаема мелодия....

Tomorrow we might wake in servitude and silence
I will give you everything if only you would have me…
Tomorrow we will sweat and toil,
Our hands will quiver caked with soil,
Tomorrow we'll give it one last chance,
But tonight we dance…

Фредерик се доближи още повече до Касиди, и зашепна в ухото й.

-         Няма значение. – тези две думи накараха сърцето й да подскочи, и като че силната хватка , стиснала сърцето й, се отпусна. Въпреки всичко, онова малко гласче в задната част на ума й пищеше, че трябва да спре, преди да е се е изгубила, да избяга, преди да е прекалено късно, защото... защото я беше страх да остави емоциите да я владеят. Но Фред продължи да шепне.

-         Не знам дали това, което е изпитвам към теб, е любов, но искам да кажа, че в момента бих искал да продължа този миг с теб, завинаги, да бъда с теб завинаги, където и да е, и се моля на всеки, който би ме чул, да продължиш да бъдеш тук, истинска, видима, за да споделя целия си живот с теб... – спряха танца си. – Бих искал да ти кажа всичко, което не бих казал на никой друг; бих искал да знам всичко, което си чувствала и мислила през всичките тези години...

„Той също се страхува” осъзна Касиди. Усмивката му беше искрена, и все така тъжна... Малкия, слаб глас на разума изчезна, както и всичко друго в главата й, когато долепи устните си до неговите.

Фредерик беше сварен неподготвен – не очакваше, че тя ще вземе действията в свои ръце. Отвърна на целувката, и отбеляза, че устните й наистина бяха вкусни и меки. В кратките моменти, в които се разделяха, за да си поемат въздух, той реши че ще се прави на французин, и, без да е поканен, пъхна езика си между зъбите й. Тя се стресна, защото това й беше непознато, но последва неговия страстен пример, и езиците им се оплетоха в любовен танц; След няколко безкрайни мига, Фред се отлепи от устните й и се премести на врата й, където нежно хапеше и ближеше. Касиди притвори очи и отпусна глава назад, издавяйки стонове на удоволствие, особено когато той започна нежно да ръфа ухото й. Тя, от своя страна, пъхна ръце под ризата му, която още от бала насам беше седяла разтворена, и я свали от него, след което прокара ръце по силното му, горещо тяло, и го притисна по-близо до себе си. Фредерик направи същото, като я обгърна с ръце, и двамата се строполиха на тревата, смеейки се блажено. Касиди връщаше услугата, като се концентрира на врата му, а той, с ръцете на експерт, я изсулваше от роклята й. После продължи с опознаването на всеки сантиметър от тялото й - както беше планирал преди, с език – личеше си, че има нещо котешко в него. Касиди се сви при допира на мокрия му език, и тръпки полазиха по гръбнака й, цялата настръхна...

Губя си времето в мисли,
имам ли нужда от тях?
Гледам объркан пред теб,
объркан е целия свят...
Сладки пороци пред мен,
по-сладки от шоколад...

Ръцете му оставяха изграрящи следи по тялото й, а той се задушаваше от надигналото се в него желание и глад. Сплели се един в друг, докато не можеше да се разбере къде свършва тя и къде започва той, нямаше да забележат, дори ако всичко наоколо изчезнеше... Косите им се бяха оплели и слели, като разтопен шоколад, изпълнени с клечки и листа от измачканата трева....

Дали ще се слееш със мен?
Дали ще се скрием в нощта?
Сладък е всеки момент,
по-сладък от шоколад...

Беше ужасно студено, но те изгаряха. Оттърваха се от останалите, ненужни дрехи. Телата им бяха покрити със собствената и чуждата пот, горещият им дъх излизаше на облачета пара, докато отдаваха цялото си същество един на друг, без друга мисъл или желание, освен това да продължи завинаги....

Дали ще се смеем с теб?
Объркан е целия свят...
Сладък е всеки твой ден,
пак сладък е целия свят...

Фредерик огъваше гъвкавото си тяло по всевъзможни начини, а Касиди се опитваше да докосне и запомни всяко едно място от него. И двамата за пръв път усеаха върховно удоволствие – да станеш едно с единствения, когото наистина желаеш...

Голи тела се докосват,
жадните устни не спят...
Отново объркан пред теб,
всичко повтаря се пак...
Твоето тяло пред мен,
по-сладко от шоколад...

Пръстите на Касиди оставяха червени пътеки по гърба на Фред, който вече беше извън усещане на болка – всяко усещане беше удоволствие, и като хедонист, се изгубваше в него. Касиди, или по-скоро, малката част от ума й, която не беше заета от докосването на Фредерик, разбираше смисъла на любовта – защо човеците се бореха така усърдно, само за един миг, като този... За себе си знаеше, че би дала няколко живота, за да продължи да играе тази игра на тяло и душа с него....

Стоиш пред мен, объркан смях,
по-сладко е от шоколад...
Стоиш пред мен, объркан смях...
Сладък е всеки твой ден,
пак сладък е целия свят...

Устните им се сляха отново, като че да заглушат изблиците на удоволствие, които настъпиха в този момент. Когато и това свърши, телата им – уморени, изпотени, влюбени – остaнаха в безмълвна прегръдка, с желанието да запазят усещането колкото се може по-дълго. Но адреналина в кръвта им все още не бе изгаснал – и те го направиха отново, и след това отново, докато изцедиха всичките си сили, и останаха така, лежейки безмълвно. Касиди беше свела главата си на извивката на рамото му, и вдишваше неговия аромат. Миришеше на канела. И мъркаше. Чакай, какво?

-         Ти мъркаш? – разкикоти се тя, на което Фредерик се ухили широко.

-         Мила моя, забравяш, че съм котарак. Учуден си, че не си забелязала други котешки качества в мен от преди малко.

Безмълвието беше нарушено и магията започна да изчезва. Касиди почувства студа, и с нежелание се отлепи от топлото тяло на Фред с мисия да намери дрехите си. Той също усети леденият нощен въздух, и затърси своите дрехи, с надеждата да не са скъсани. Е, и двамата имаха късмет, макар че на Касиди й трябваше малко време да се вмъкне обратно в сложно-устроената рокля.

-         Съмва се – отбеляза Фредерик. И наистина, нощното небе бе започнало да изсветлява, звездите и луната бавно избледняваха. – Касиди... Каси... Касиди..?, как мислиш? Дали къщата е безопасна? Или трябва да потеглим към Лондон веднага? Там със сигурност има кой да ни помогне, защото ако херцог Райнхарт е замесен, то наистина имаме нужда от помощ....

-         Исках да те питам... но не знаех, дали е редно – заговори Касиди. – Освен това, наричай ме както искаш. Та, както и да е. Ти... ти каза, че би искал да споделиш с мен всичко... затова, предполагам, че не би било нахално да питам... каква е твоята връзка с този човек, херцог Райнхарт? Мисля, че е изключително важно, и за мен, и за теб... защото очевидно нещо не е наред.

Фредерик поглена очите й, блестящи като течни диаманти, и си помисли, че е права; крайно време беше някой да знае истината за миналото на Фредерик ван Аделберг – най-много тя, която трябваше да знае всичко за него. Покани я да седнат на един дънер; тревата беше мокра от утринната роса; и, стисвайки нежно ръката й, започна разказа.

-         Моето семейство идва от Холандия; там съм роден. Баща ми, дребен благородник, срещнал майка ми, и се влюбил в нея, като се оженили без позволението на краля, и независимо от факта, че тя е била котка, превърната чрез магия в човешка жена. Когато съм се родил, хората пуснали слухове, че майка ми е вещица – родила котарак. Яростта на краля и натиска от църквата ги принудили да избягат в Германия, където били приютени от херцог Райнхарт – щедър, добър човек, който се грижел за хората си. Обещал им защита и спокоен, лек живот, при едно условие – да ме дадат при него за обучение. Разбира се, моите родители били щастливи – за мен се отворила невероятната възможност да бъда обучаван от най-добрите учители и да живея най-добрия живот. Нито за момент не се съмнявали, че херцога ще се грижи добре за мен – наистина, всички го обичали и уважавали. Но плановете му за мен не бяха такива, каквито всички си мислеха – той знаеше за моята наследствена дарба за преобразяване в котарак и невероятни рефлекси – и ме обучаваше да се бия. Всъщност, не; обучаваше ме да убивам. Обучаваше ме за негов убиец, неговият офицер на шахматната дъска на политиката. Наистина, получавах обучение по езици, науки, изкуство – но нощем херцога ме караше да тренирам до смъртна умора, докато посиненото ми тяло беше толкова изстрадало, че се чувствах като труп – от болка не можех дори да виждам. За нечие щастие, и за нечие нещастие, херцога използваше услугите на една вещица – тя го снабдяваше с отвари за бързо лекуване редовно, с които аз бивах поен, докато не успявах да си възвърна силите, само за да бъда смазван отново и отново. Разбира се, можех да посещавам родителите си на редки случаи, но не можех да им кажа нищо; херцога ме заплашваше непрекъснато, че ако сгафя, ще ги убие, затова търпях това дълги години, докато най-накрая пораснах, и резултата бе в това, че можех да използвам огромен арсенал от оръжия, както и упражнявах няколко бойни стила до перфекция. Тежките тренировки намаляха, имах повече време да се уча на светските науки, но от време на време херцога идваше и ми даваше писмо с инструкции за следващата му цел... Не... не мога да ти кажа колко хора съм убил по негово нареждане; самият аз не знам. След първия спрях да ги броя. Когато порастнах още повече, около 16тата ми година, херцогинята ме набеляза ... за нейна играчка. Използваше ме за всичките си извратени желания както би използвала една кукла, и ако откажех – тя имаше възможността да ме унищожи, да ме наклевети пред съпруга си и той да изпълни заканата си. А мен ме беше страх, наистина ме беше страх – не бих имал нищо против да умра, за да не пострадат те – единсвеното нещо, което имах на този свят. И така, през деня бях подхвълян между гостенките на херцогинята, а нощем извършвах убийствата, наредени от херцога. Това продължи няколко години. Когато станах на 18, херцога стана по-малко наблюдателен, и аз придобих малко смелост. Както и, отвори ми се неочаквана възможност -  една нощ, след като бях свършил кървавото си задължение, бях пресрещнат от един друг благородник, опонент на Райнхарт. По някаква чиста случайност все още не ми беше наредено да го убия... но той и не чакаше за това. Той знаеше за мен и семейството ми, предложи ми сделка: ще помогне на родителите ми да избягат, ако аз му дам каквато информация иска за Рейнхарт. Сългасих се, и той спаси обещанието си. При първа възможност, аз навестих майка си и баща си, разказах им всичко и им обясних как и къде да отидат, за да могат след това да избягат от страната. Успяха да се измъкнат незабелязано, а ден след това, и аз успях да избягам. Знаех, че са на път за Русия – място, където херцога нямаше как да докосне. Самият аз дойдох тук, в Англия – знаех, че Рейнхарт ще ни преследва до край, ако бях отишъл с тях на изток. Разбира се, той се опитва все още да накара нашите владетели да ме предадат като избягал престъпник, но благодарение на омразата на краля към Германия, както и на собствените ми усилия, отказват да ме предадат.

Касиди, която гледаше ужасено, стоеше така и не знаеше какво да каже. Фредерик й се усмихна и я прегърна.

-         Не се притеснявай, нямам нужда от съжаление, съболезнования или успокоение, това са неща, случили се от отдавна. Сега съм на 26, и живота ми е напълно различен. Имам и приятели, които могат да ми помогнат. Няма защо да се страхувам от него толкова, колкото се страхувах преди. Въпроса, който ме притеснява, е за каква цел иска да те използва?

-         Ами... да ти призная, мислих по въпроса – въздъхна Касиди. – Първо, не знам какво е станало, но по историята ти съдя, че той е бил нормален човек. Е, сега не е. Жените на бала не реагираха така единствено заради невероятния ти чар, те бяха контролирани. От него, херцог Райнхарт, високият мъж с каменното изражение на лицето. И може би той е бил некроманта, който ме материализира. И... не съм сигурна, но мисля, че знам за какво ме иска. Лейди Брануен бе последната чистокръвна наследница на рода си, и пазеше тайните на легендарните келтски артефакти. Като, примерно, местонахождение и как да се използват.

Фредерик ахна.

-         Това са много мощни артефакти! В никакъв... никакъв случай! не трябва да му позволяваме да се добере до тях! Освен това, не искам и да си помислям какво ще ти направи за да му дадеш нужната информация, а след това.... най-милосърдното нещо, което би направил, е да те убие. По дяволите, какво правим тук? Трябва да заминем в Лондон веднага!

Касиди кимна.

-         Така е. Но се притеснявам, че вече е навестил имението. Трябва да измислим как да стигнем до Лондон по друг начин, карета е извън въпрос.

-         Имам идея, последвай ме – намигна й палаво той.

The failed procedure
rests in me…
Peace I won't find,
before I see you smiling again
I won't sleep,
before I see you smiling…

По обед се намираха на път към града, с помощта на два породисти коня. Касиди беше изключително раздразнена.

-         Добре, ще пробвам отново; как точно успя да я накараш да ни даде тези коне, след като нито един от нас нямаше пари?

-         Просто беше една мила жена.

-         Не ми пробутвай глупости, Фредерик!

-         .....Мооооже би съм се усмихвал и намигал прекалено много. Може би. Ох! – Касиди го беше халосала по главата.

-         С тези твои усмивки щяха да ме убият! Докато теб те сваляше цял женски арсенал на бала, аз седях завързана в някаква тайна стая, а сестрите Роджърс искаха да си наострят ножовете върху мен, и нещо ми подсказва, че не бяха контролирани от Райнхарт!

-         Колко ужасно! Защо не ми каза по-рано? Е, предполагам, че не си ги оставила така? – подусмихна се Фред.

-         Разбира се, за кого ме мислиш? Направих ги много красиви – черните превръзки на десните им очи ще им седят много добре с половинчатите носове – усмихна се в отговор Касиди.

-         О, Каси, каква садистка си! Нямам търпение да стигнем в Лондон и да си намерим легло...

-         ....Психопат, Фред, ти си психопат – разкикоти се тя. – Аз също нямам търпение.

....и в такива разговори премина пътя. Направо да се чуди човек, защо не са притеснени от висящата над тях опасност.

***

След няколко часа, конете бяха „паркирани” пред апартамента на улица Кримзън Попи 418С, а притежателите им бяха седнали на канапето, ръка за ръка, докато всички останали ги зяпаха странно.

-         Какво толкова има за гледане? – отчаяно попита Фредерик, на когото почна да му става неудобно и странно, защото те го гледаха така безмълвно около час.

-         Ти да не си се оженил? – изквича графа, гледайки пръстените на ръцете им.

-         А, това ли? Не, не съм, това беше за заблуда на врага, но после решихме, че ни харесва така, и не ги свалихме.

-         Но... не помниш ли условието, което поставихме? Не води никоя от жените си тук!

-         Тя не е някоя от жените ми, тя е единствената ми жена... – Касиди силно стисна ръката му, с иражение на „после трябва да си поговорим сериозно” на лицето й.

Леонард ахна. Извади от нищото една спринцовка, отиде до Фред, вдигна ръкава на лявата му ръка, взе му кръв, извади от някъде една епруветка и 5-6 бурканчета с нещо в тях, направи няколко опита, и се върна.

-         Не е болен! Наистина не е болен!

Всички зяпнаха отново. Касиди се изнерви ужасно, ужасно много. Зашлеви Фредерик и стана.

-         Господа, нуждаем се от вашата помощ – и разказа всичко, което се е случило досега – е, остави частта със завързването на леглото и приключенията на тревата. Накрая се обърна към граф Де Лейси. – Сър, съжалявам, ако вашето имение е било нападнато. Надявам се всички там да са добре.

-         Не се притеснявайте, мадам. Всички там могат да се защитават – усмихна се графът.

-         Това е много добре, радвам се и се надявам всичко да е наред.

-         Но оставя въпроса с това, какво да правим. Дайте ми момент да помисля. – каза той.

През това време Леонард замислено ръчкаше Фред, а мистър Морган го поздрави с думите:

-         Браво, приятелю, установил си се най-накрая! Не беше честно към всичките жени, които прелъстяваше и вкарваше в леглото си преди!

-         Какво е правил с тях в леглото си? – попита най-невинно Ейбъл, и двамата мъже съмнително си замълчаха. Фредерик имаше чувството, че момчето знаеше много добре за какво говорят.

-         Първо трябва да ви скрием някъде... но къде? Апартамента на Фредерик? Изключено. Както и нашите скромни убежища. Там биха търсили първо..... хммм... мисля, че имам идея, все пак.

Peace I won't find,
before I hear the tunes again…
I won't sleep,
before I hear your melody…

След няколко часа, Фред, Касиди, графа и мистър Морган стояха скрити зад ъгъла на сградата, съседна на апартамента на първия. Отвътре идваха съмнителни шумове, и след известно време оттам излязоха 10тима мъже, говориха нещо един на друг, и изчезнаха в нощта.

-         Сега! – изсъска графа и четиримата се втурнаха към входната врата, отвориха я тихо, и в коридора се разделиха и плъзнаха из апартамента. Мистър Морган намери двама в спалнята, с които вечеря веднага, а Фред застреля един, скрит зад пердето на ваната.

-         Това ли са всички? – попита графа след като се събраха в хола. Всички отговориха позитивно. След това домакинът направи чай с мляко. След което най-безцеремонно изгони графа и мистър Морган поради това, че иска да „оправи жена си”, и те му пречат.

-         Най-накрая останахме сами. Да се надяваме, че планът ще проработи, но наистина, след като са проверили, че е празно, надали ще се върнат... и така, какво бяхме казали по време на пътуването? Че нямаме търпение да стигнем до легло... и, хм... мисля, че моето легло е достатъчно и за двама ни – обърна се той, мъркащ, към Касиди, която не чакаше втора покана, а направо му скочи в ръцете, и той я понесе към спалнята...

....пльок, пльок....

....пльок, плис....

-         ...по Леонард?! – изсъска Фредерик. Явно мистър Морган си беше направил голям банкет, оставяйки по-голяма част от кръвта да си тече по пода... както и върху леглото. Но Касиди вече го целуваше и развърваше шалчето на врата му (бел. авт: казва се крават, но звучи глупаво), което направи всичко друго на този свят маловажно.

-         Чаршафите са мокри – промърмори тя, когато той я постави на леглото, но той просто се усмихна и се предаде отново на нейните прегръдки...

-         Не е ли по-добре така?...

Забравените и захвърлени на пода дрехи подгизваха, както и телата на притежателите им бяха обагрени в червената течност, движещи се в ритъма на любовната мелодия, нашепвана от техните сърца. Косата му падаше в очите й, но тя нямаше нужда да вижда, само да усеща; в нежната му прегръдка се чувстваше като парче глина в ръцете на талантлив скулптор – Фредерик знаеше къде да докосне, как да целуне, какво да каже, за да я накара да пищи, останала без дъх, жадна за още. Чуждата кръв се смесваше с потта по телата им и ги караше да се хлъзгат едно в друго. Той зарови пръсти в косата на Касиди, когато удоволствието им приближи до зенита си, и сля устни с нея; последно припряно движение, и виковете им огласиха целия апартамент.

Внезапно, Фредерик чу стъпки, които го извадиха от състоянието на екстаз; все пак някой се връщаше... добре че беше взел онова от килера, където държеше своите....

-         Мила моя, би ли изгасила свещите? – каза той на Касиди, подавайки й своя и нейния револвер. Тя ги взе, и направи точно това...

...в момента, в който група въоръжени мъже нахлуха през вратата, както и през прозорците. Но в апартамента беше тъмно като в рог. Не се виждаше и не се чуваше нищо. Един от мъже понечи да запали свещник, който намери по чиста случайност, но изстрел от револвер отнесе свещта от поставката й. Всички се насочиха натам, откъдето дойде гърма.

-         Искате светлина? Ще я получите. – каза нечий глас, и в един ъгъл на стаята светнаха последователно две свещи. Но това, което мъжете видяха, ги ужаси още повече от тъмнината: жена, с кръв по лицето, кръв по ръцете, препасана с кървавочервена наметка бе насочила два револвера към тях; до нея стоеше един мъж, препасан до кръста с подобна на женската наметка, в същия цвят; а от кръста нагоре беше също така вапцан с кръв. В дясната си ръка държеше японска катана, а в лявата – ножницата, принадлежаща на острието. Разнесе се зловещ смях и свещите угаснаха; това, което последва, може да се определи само с една дума: клане. Нападателите нямаха шанс да се спасят – те стреляга и удряха напосоки, като накрая срещаха или чуждото, или оръжието на някой от колегите си.

Когато последният нещастник се задави в собствената си кръв, Касиди запали свещите отново. Погледна себе си, погледна Фред – бяха загубили чаршафите си някъде.

-         Ах, какво ще правим с всичката тази кръв? – престорено отчаяно измяука той.

-         Имам една идея – подсмихна се Касиди и придърпа мъжа към себе си... и усети, че не може да се движи. Забеляза същото объркване в очите на Фредерик.

-         Колко жалко, изклахте най-добрите ми войници. Сега трябва да ги съживявам на парчета. – прозвуча подигравателния глас на херцог Райнхарт. Замразената двойка гледаше ужасена как парчетата и труповете бавно се съединяваха, докато приемаха отново старата си форма, и се вдигнаха на крака. Очите им светваха в червено.

-         Сега, предполагам, не бихте се опитвали да направите нещо... немъдро.. докато ви отвличам? – лицето му, отцедена от всякаква емоция, се появи на светлината на свещите.

I wont hold you back
let your anger rise
and we'll fly and we'll fall and we'll burn,
no one will recall, no one will recall…

Фредерик се събуди целият схванат. Всъщност, беше целия окован и висящ на стената на влажна, тъмна и студена килия. Да се освободи беше напълно невъзможно. Но трябваше! Касиди не беше при него, и той имаше лошо предчувствие – трябваше да разбере къде е, а след това да отиде при нея! Сети се за трансформация в котка и веднага опита, но не успя – имаше някакъв колан около врата му, който се стегна още повече, когато опита да се преобрази. Добре, това беше моментът за трезво мислене. Мисли, мисли, мисли.... Къде е Каси, по дяволите!!??

Look to the stars,
Let hope burn in your eyes
And we'll love and we'll hate and we'll die,
All to no avail, all to no avail…

Касиди се събуди в голяма стая със запердени прозорци, без врати. Беше завързана за тежко кресло, поставено по средата на голяма стая със стъкло в края, през което се виждаше празно, осветено помещение. Слънцето вече залязваше, но тя не виждаше Фредерик никъде. И се страхуваше. Опита се да освободи ръцете си или краката си, но напразно. Също, креслото беше прекалено тежко, за да го вдигне. Увеси отчаяно рамене, и завика:

-         Райнхарт! Страхливецо долен! Къде си се скрил?!

-         Но аз съм тук от отдавна – появи се той от сенките.

-         Къде е Фредерик? Какво искаш да направиш с него? Пусни ме, или ще те прокълна за петнадесет поколения напред!

-         Не ти не можеш да направиш това. А за Фредерик.... виж, той е там. – и посочи стаята зад стъклото. Там беше той, наистина, окован на стената, провесил глава. Касиди отново се опита да се освободи от въжетата, при което херцога направи жест с ръка и те паднаха. Тя излетя оттам и се лепна на стъклото.

-         Фред?! ФРЕДЕРИК!?!? ОТГОВОРИ МИ, ПО ДЯВОЛИТЕ!! – и заудря по стъклото, което не искаше и не искаше да се счупи. Той повдигна глава, видя я, и също завика нещо, което тя не чуваше.

-         Нито ти можеш да чуеш неговия глас, нито той – твоя – отбеляза херцога. Касиди беше все още залепена за стъклото, удряйки го отчаяно, докато Фред изглежда отново бе опитал трансформация, и коланът се затегна още повече. Той се сгърчи, очевидно в болезнено състояние.

-         Престани, пусни го!! – развика се тя на Райнхарт, който я гледаше с напълно каменна физиономия. Разплака се от безсилие. Понечи да удари херцога, когато въжетата от креслото се извиха, полетяха към ръцете й и ги овръзаха в невъзможен за разплитане възел.

-         Но, защо да го пускам, когато забавлението тепърва започва? – отговори и Райнхарт, и Касиди знаеше, че „забавление” в никакъв случай не венчае нищо добро... но продължи да гледа. Фредерик беше там, зад стъклото! Само трябваше да го счупи, и да стигне до него... но дори ритането не помагаше. В този момент при Фред се материализираха двама мъже, облечени в черно. Той им каза нещо, но те, изглежда, мълчаха. Каишът на врата му блесна и насили главата му в изправена позиция – така, че да гледа право натам, където Касиди отчаяно риташе стъклото. Това, което тя най-много не можеше да понесе, беше, че той й се усмихва. Този идиот! Кой се усмихва в такава ситуация? Замисли се малко за себе си, сваляч такъв!

Двамата мъже извадиха от нищото ножове, и докато Касиди пищеше ужасено, започнаха да ги забиват в тялото на Фредерик. Малко над сърцето, малко под белия дроб; той крещеше при забиването на всеки нож, докато кръвта се стичаше от остриетата и оформяше малки локвички на пода. Касиди беше вече разкървавила краката си, и се срути на пода, създавайки вадички от сълзи от нейната страна на прозореца. Но продължаваше да гледа неотклонно в неговите очи, както и той в нейните, въпреки чудовищната болка, разкъсваща тялото му; както преди само няколко дни бяха правили, но за Касиди тези дни бяха векове.... „Аз не се страхувам от смъртта, ‘щом ще е за теб; не му позволявай да вземе това, което иска, остави ме и бягай, бягай!” казваха те, но тя отказваше всичко подобно и не мърдаше от мястото си.

Фред започна да плюе кръв, и малките ручейчета потеха по устните, които тя толкова обичаше... нежните му ръце, които я бяха докарвали до лудост, сега висяха безчувствени, с ножове забити в дланите... и когато мъжете в черно извадиха триони, бариерата на разума й се счупи отново, и баншито, в цялата си бяла прелест, се появи отново. Хвърли се срещу херцога, не забелязвайки как мъжете оставиха трионите на пода и изчезнаха. Мисията им бе изпълнена.

Баншито изпищя в лицето на херцог Райнхарт, който дори не мигна. Вместо това, направи сложен знак с ръка и от стените изригнаха множество черни пипала, които обгърнаха бялата й фигура и заплашиха да я превземат съвсем, но в последния момент тя успя да ги разкъса. Херцога привика двойно повече, но този път тя бе готова и ги избегна, като пипалата се забиха едно в друго, свиха се и изчезнаха.

-         Добре, добре – изкоментира той. Баншито се устреми към него отново. Този път той запрати по нея огън, но изглежда не подейстя, но успя да я забави, докато Райнхарт извади дълъг меч, по чието острие играеха мистични светлини. Този меч беше това, което му даваше магическата мощ. Тя не знаеше откъде го е взела, но знаеше кой е, и че лесни би била победена от него. Отскочи на другия край на стаята, откъдето пък изникнаха онези проклети зомбита. Те я обградиха и хванаха като че с железни клещи, и тя само се гърчеше безпомощно.

-         Та, да си дойдем на думата, лейди Брануен. Откакто материализирах Касиди, тя прие човешка форма, а твоето съзнание се пренесе в баншито. Кажи ми, сега, лейди, тайната на артефактите. Къде са мечът Екскалибур? Казанът на крал Бран? Както виждаш, притежавам меча Фрагарах, изработен от самите древни богове. Нямаш шанс срещу мен. Затова кажи – къде е Гае Болг? Ами Колието на Дамата на Езерото?

-         Няма да ти кажа нищо.

-         Ще те измъчвам, както измъвах малкия Фредерик. Съмнявам се, че ще ти хареса.

-         Не знаеш дали ще ми хареса или не.... – замълча за малко. – За какво са ти тези прекалено могъщи артефакти? Нямаш ли вече всичко, което искаш?

-         Не, нямам! Питаш ме, какво искам? Искам всичко! Не ми е достатъчна Германия – искам Русия! Искам Испания! Искам Франция, Англия, Италия! Искам целия Нов свят! Искам Африка! Искам Япония, искам Китай! Искам Турция! – и каменното му изражение се изтегли в пародия на усмивка – човекът очевидно беше полудял. Баншито се размърда, но зомбитата все още не пускаха. В този момент иззад тежките пердета се разхвърчаха стъкла, някой изстреля куршум към Райнхарт, който го уцели в ръката, а Еди изби меча от ръцете му. Мистър Морган, Леонард, и граф Де Лейси се заеха с унищожението на зомбитата, докато Еди грабна меча и почна да бяга напред-назад.

-         Сега е моментът! – викна Леонард и баншито усети, че е свободна. Хвърли се към беззащитния и стреснат херцог и обви врата му с белите си, леденостудени ръце, стискайки с всичка сила.

-         Бих искала да те измъчвам, както ти имзъчва онзи младеж и горката Касиди, но ще се задоволя и с твоята смърт... нищожество такова. – каза тя, докато живота и лудостта бавно изчезваха от очите на бившия херцог Райнхарт. Зомбитата се разпаднаха, а Еди замахна с меча по прозореца, водещ към Фредерик, и той се раздроби. Лейди Брануен изчезна и на пода лежеше Касиди, с лице, обляно в слъзи, изгубила съзнание.

One too many poisoned kisses
And I'm drowning in your deepest sea…
I found my destiny, something I'm here for
I'm knockin' on my heaven's door…

And the map to find my sleeping wishes
Is hidden where I cannot see…
When I'm awake, I need your poison kisses
To fall back in the living dream...

 Когато се събуди, първата мисъл, която мина през главата й беше, че отнякъде мирише на канела. В следващия момент всичко, станало преди това я връхлетя и тя скочи, отваряйки рязко очи. Огледа се диво, и видя, че е в апартамента на Фредерик, и че той бе до нея в леглото –  целият превързан, но дишащ, жив, макар и мъртвешки блед. Тя направо ревна от облекчение. Искаше да го прегърне, но се страхуваше да го докосне, знаеше, че целият е в рани. Сълзите й покапаха по лицето му, и той се събуди. Когато я видя, се усмихна.

-         Каси, знаеш ли какво? – заговори той, почти шепнеше. – Реших, че съм влюбен в теб. Искам да кажа това – бил съм с над хиляда жени, но ти си единствената, с която съм правил „любов”.

-         Знам, знам, замълчи – разсмя се тя през сълзи. - Не се напрягай.

-         Не се напрягам. Всъщност, любов моя, знаеш ли колко време спиш? Цял месец.– и се ухили безсрамно, както само той можеше, и разтвори ръце, като за прегръдка, в която те се хвърли без да се замисли. Целуна устните му, които така обичаше. Всякаш всичко беше наред. Но нещо я глождеше, не и даваше мира. Облече се и отиде в дневната, където се бяха събрали остналите джентълмени от апартамента на улица Кримзън Попи 418С. Поздравиха я, и й разказаха как лейди Брануен бе убила херцога. След това обясниха как са ги намерили – когато на сутринта изпратили Еди да навести апаратамента, той го намерил празен и окървавен. Тогава навестил всички други, и Ейбъл ей така, между другото споменал, че сигурно Касиди и Фредерик за заведени в Тауър. Това била единствената им следа, и за щастие – правилната. След това нямали проблем – миришело на кръв от километри. Не успяваха да се начудят как Ейбъл е разбрал къде се намират.

Касиди им благодари за навременната помощ, а Лео подхвърли:

-         Като се върнеш при Фред, би ли му сменила превръзките? Така или иначе ще го събличаш... – което я накара да се изчерви и да избяга на момента.

Върна се при него и се зае да сваля старите превръзки. Ужасно се изненада, когато видя, че това, което очакваше да са дълбоки рани приличаха вече на плитки порязвания.

-         Да не си мутирал? – подозрително попита Касиди.

-         Не, мила моя, нали ти разказах как в миналото бях поен с лековити отвари? Е, ами това е един доста позитивен страничен ефект. Раните зарастват по-бързо и по-добре, отколкото би било естествено. – засмя се той.

-         Но защо ти си толкова блед? Сигурен ли си, че всичко е наред? – попита тя, когато свръши със слагането на новите бинтове.

-         Да, наистина. Достатъчно добре съм, за да правя разни неща... – усмихна се Фредерик нагло- ...както ще разбереш ей сега. – и отново всичко лошо бе забравено...

Give me your poison kiss,
Now, come night, I need my sleeping wish
Help me dream again, somehow, kiss me now…

След около час, Касиди се върна в дневната, където джентълмените все още пиеха чай.

-         Как е всъщност Фредерик? – попита тя настоятелно. – Прекалено блед е за някой, който е почти здрав и има ненормална регенеративна способност, да не говорим, че наистина е много слаб – не може да стане дори!

-         Не можеше да стане преди или след... Ох! – хилещият се Леонард беше сръчкан от граф Де Лейси. – С раните всичко е наред, навредените органи също се оправят, но това, което питаш, е мистерия и за мен. Лекарите не намират нищо проблемно в него, когато го преглеждат. Изследвах го и аз, но без резултат. А той не иска да каже нищо. Уверява ни, че е наред, но се държи наистина странно. Пробвай да го питаш, може да ти каже нещо.

Тя това и направи. Ужасено гледаше как усмивката на Фредерик се стопи и очите му избягваха нейните.

-         Моля те, кажи ми. Ако е нещо сериозно, трябва да знам, за да ти помогна, нали? Както ти преди ми каза, когато се опитах да избягам... – умолително каза Касиди. Фредерик въздъхна, и й направи знак да седне до него. След като го направи, той взе ръцете й в своите и ги целуна.

-         Райнхарт ме инжектира с бавно-действаща, смъртноносна отрова, за която няма измислена противоотрова, преди да ме занесе в стаята за мъчения.

Касиди пребледня като платно, и усети как й се завива свят, но успя да се стегне.

-         Сигурен ли си? – попита тихо.

-         Да. Тази отрова съм я ползвал и аз. Не знам от какво е направена, но знам, че е измислената така, че да умори жертвите си като че от болест, за да не заподозре никой, че е убийство – отговори Фредерик.

-         Колко време ти остава?

-         Може би месец, може би по-малко. Съжалявам. Обещах ти да бъдем заедно завинаги... изглежда няма да стане.

Очите й се напълниха със сълзи и той я прегърна. Така седяха няколко часа. Когато сълзите на Касиди пресъхнаха, Фред бе заспал, а тя бе решила какво да прави.

„Сигурна ли си?” проговори глас в главата й. „Ще станеш само част от мен, както аз бях част от теб. Тогава ще бъдем насилствено изтикани в Кралството на феите, откъдето няма да можем да напуснем...”

-         Да. Готова съм на всичко – промърмори тя. За да не се разплаче отново, трябваше да приложи всичките си емоционални сили. – Фредерик, моя любов, събуди се – и го целуна по носа.

Фред отвори очи й се усмихна виновно. Тя го целуна пламенно, влагайки цялата си любов и отчаяние в това. След това се усмихна тъжно, толкова тъжно. Положи ръцете си от двете страни на лицето му, и нежно каза:

-         Ще ти дам моя живот – и преди Фредерик да успее да реагира, Касиди започна да се разпада на хиляди красиви светлинки, които се вливаха в него. Беше изчезнала, преди да може да мигне, и последното, което чу, бе една въздишка.

…It's time to go
I'm hearing your voice without words
On the other side…

***

Фредерик не беше напускал апартамента си вече цял месец. Ако не бяха останалите джентълмени от апратамента на улица Кримзън Попи 418С, кой знае какво щеше да стане с него. Днес реши да смени подхода и да изкара един месец на алкохол и леки жени. Избръсна се, облече се и излезе. Не направил повече от две стъпки извън входната врата, и го обградиха купчина въоръжени мъже.

-         Негово Височество Кралят изисква незабавното ви присъствие в двореца.

„По дяволите.” Помисли си Фред.