I

Върху писмото беше застинал кралският печат, недокоснат. Нямаше координати, имена или дата на получаване. По простата причина, че писма от този вид пристигаха веднага, от ръцете на бързоходен пратеник в кралска ливрея и потропващи обувки.

Последният току-що бе изпратен от Лилит, която сложи писмото бавно на отрупаното бюро, между големия глобус и копието на асирийски воден часовник. Преди да притвори вратата, секретарката хвърли един многозначителен и настойчив поглед към вампира, сякаш искаше да й разкаже съдържанието още преди сам да го е узнал.

Стивън размаха с ръка сгъстилия се дим и нетърпеливо разпечата плика. Третия за нощта с кралски печат. Втория за нощта все още неразрешен. Чудесно. Дано, за разлика от първия, не предполагаше посещение на места с Лилит, които по-скоро приляга да посетиш сам, и дано, подобно на втория, включва някои допълнителни ''сладки'' заплащания. В буквалния смисъл.

Самото писмо не беше по-дълго от пет реда, кодифицирани изречения. За незапознати очи представляваха безсмислен пасаж от не по-малко безсмислена детска книжка.

''— …всичко, което започва с буквата М, като например: мишемор, месечина, мисъл и множество, знаете… казва се и малцинство… А вие виждали ли сте някога картина на множество?

— Наистина, сега вие ме питате… — каза объркано Алиса — не мисля, че…

— Тогаз не говорете — отсече Шапкаря. ''

-- Отново на лов за мишки, хм - прошепна на тишината вампирът и недоволно погледна угасващото връхче на цигарата. През съзнанието му пробяга мисълта, че това занимание би прилягало повече на друг, но бързо подтисна недисциплинираната идея и се зае със задачата.

Облече незабележително светло палто и навлече зимните си обувки. Дръпна тежката, орнаментирана завеса и улицата светна пред очите му в цялата си снежна прелест. Колелата на случайни файтони и стъпките на още по-случайни фантоми на тъмнината бяха прорязали девствения воал на улицата. Но короните на дърветата и спящите покриви на околните къщи стояха уютно сгушени в смъртоносната ледена хватка. Маслото замираше в уличните фенери, но мръснобялата луна сластно разстилаше лъчите си по смъртната земя.

Вампирът си позволи един дълъг всмукващ поглед, докато ръката му неволно и по навик пропълзя по пианото. Без да гледа изсвири мелодия, композирана наслуки, и се усмихна на нетипичната й веселост. Песъчинките в пясъчния часовник, разположен върху повърхността на инструмента, затракаха в стъкления си затвор.

Наближаваше полунощ. Часът на смъртта.

*          *          *

Лилит го изгледа с неприкрито любопитство, когато бързо излезе от кабинета, дооправяйки шала си.

-- Нов случай?

-- Не бих го нарекъл ''нов'', по-скоро пореден. Но, хей, вече имаме връзката между предишните четири. И мотива за отвличане.

-- Свръхестествени способности - констатира тя.

Един непослушен кичур се спусна над лявото око на вампира, който се опитваше неуспешно да го прати в изгнание зад ухото си.

-- Четеш ми записките... - не довърши той.

-- Говориш насън.

-- ... и то в работно време - лицето му изглеждаше като изсечено от камък миг преди да избухне в неподправен смях. - Трябва ми цигара...

-- Вече си изпълни лимита за денонощието - Лилит сви привидно безгрижно рамене, докато изглаждаше гънките на палтото си. Шефът й я бе изгледал неодобрително - все пак ходенето по местопрестъпленията не й влизаше практически в работата, - но той затова си и беше шеф. Да неодобрява, като вътрешно се радва на компанията.

При отпора, който получи, Стивън равнодушно се съгласи и тръгна към преддверието. Отвори галантно вратата, като размаха ръката си напред в прекалено широк жест, докато другата скрито сви малка кутийка в дълбокия джоб на палтото. След като Лилит излезе нищо неподозираща от къщата, вампирът заключи, провери ключалката два пъти под зоркия поглед на секретарката си, и със стаена наслада усети цигарената кутия в джоба си. Разбира се, нямаше да я крие дълго време от Лилит. Тя винаги го хващаше, това беше идеята на цялата игра.

-- Да повикам карета? - предложи тя.

-- Май ще ни трябват няколко - Стивън доби престорено-замислен вид и извади малкото писмо. - ''Месечина'' и ''мисъл'' са буквално ясни, но ''множество''...

Лилит почтително го изчака да изкара докрай мъдреческата си сцена. Сега щеше да вдигне весело поглед, уж озарен от откритието, и да й разкрие тайния код. Да, точно така, невинно и по детски. Хитрец.

-- Търсим улица с много тълпи - съобщи вампирът.

-- Тогава да побързаме, скоро целият град ще се оживи.

-- Ще оживее, искаш да кажеш - смигна й Стивън и махна с ръка на полуспящия, получакащия файтонджия, спрял на отсрещния тротоар.

Месецът бледнееше като сълза. 

II

Противно на всички очквания, тази нощ Лондон тънеше в напрегната, мъртва тишина.

- Площадът изглежда странно празен без компаньонките и  пияните джентълмени – въздъхна Лилит, докато поемаше ръката на вампира на слизане от файтона.

Стивън се усмихна горчиво:

- Можеш ли да ги виниш. Униформите биха накарали и мен да си остана у дома дори през такава красива вечер.

Скотланд ярд буквално бе пренесъл главната си квартира в сърцето на Лондон, под откритото зимно небе и изглежда не смяташе да улесни  мистър Морган в разследването му ни най - малко. Дузина полицаи пъплеха из снега, заличавайки старите дири, като разпитваха хаотично вкочанените си свидетели.

- Щеше да е много по – лесно да огледаме местопрестъплението в прикритието на тълпата, вместо да ставаме център на внимание сред полицаите – довърши вампирът, подавайки няколко банкноти на премръзналия кочияш. – Така и не разбраха, че цялото това представление вдига само ненужен шум.

- И ако това не е скъпият мистър Морган – прям, както винаги – прозвуча нисък мъжки глас зад гърбовете им.

Стивън не побърза да се обърне. Вампирът приглади вълнения си шал, отмести един непокорен кичур коса и едва тогава бавно извърна глава, за да посрещне почервенялото от студа лице на инспектор Пъмпфри.

- Пърси – студено отбеляза вампирът.

- Инспектор Пъмпфри, мистър Морган. Нека спазваме протокола. Което ми напомня, че достъпът до местопрестъплението е ограничен. Такива като вас, кхм – прокашля се пълничкият полицай, - детективи, нямат място тук. Моля, върнете се с дамата си, откъдето сте дошли.

- За съжаление не мога да направя такова нещо, инспектор Пъмпфри – отвърна Стивън с почти истинско съжаление в гласа си, след което кимна на Лилит подканващо.

Младата жена бръкна в джобовете на палтото си и извади малка бележка. Подаде я на униформения с вежлива усмивка. Снегът, който се сипеше върху огнените й коси и нежната руменина по бузите й и придаваше нещо детинско и невинно, което смекчи раздразненито на инспектора и той пое листчето с лек поклон, като намести монокъла си. Благоразположението му продължи само още няколко мига.

- Лично... разрешително... от Кралицата?! – ококори невярващо очи той, а монокълът му увисна  на верижката си. – Нима Нейно Величество Ви е наела за случай като този?

Стивън Морган го потупа свойски по рамото.

- Изчезналият е благородник, Пърси, и не е единственият потънал в неизвестност за по – малко от месец. Всичките са хора с положение и специфичен произход, изчезнали посред бял ден на оживени места като площада и Парламента. Не можете да се справите сами със случая, така че бъди така добър и разкажи всичко, което знаеш на дамата. Аз ще се опитам да спася каквито улики са останали наоколо, преди хората ти да са ги унищожили съвсем.

След тези думи Стивън хвърли един последен поглед към Лилит и се оправи към група полицаи, които тършуваха сред една от преобърнатите търговски масички.

- Инспектор Пъмпфри, по дяволите! – само успя да измърмори под нос инспекторът, докато Лилит не го прихвана под ръка и поведе към някое по-подходящо за разговори кътче.

*                          *                                  *

- Дали ще го хванем този, а, Том? – питаше единият униформен докато отхвърляше изпочупените летви от масата настрана. Новият сняг почти бе засипал разбитите в боричкането маси и търговски материал и човек трудно можеше да забележи, каквато и да било улика.

- Колкото хванахме и предишният, Джери. И все пак за пръв път виждам такова нещо. Отвличане посред бял ден, с причинени щети като тези и никой от свидетелите не може да каже със сигурност как е изглеждал нападателят, нито накъде е завлякъл жертвата. Пълна мисте...

- Мистерия? – прекъсна ги нечий глас – Бих казал добре изпипано престъпление, нищо повече. Аз ще поема оттук, господа. Благодаря.

Мистър Морган се намести между двамата мъже и извади чифт прозрачни гумени ръкавици. Леонард ги бе изобретил специално за него. Не оставяха следи и запазваха веществените доказателства непокътнати. Демонът отдавна трябваше да ги е патентовал, помисли си той.

- И да търсите, няма да намерите нищо, мистър детектив. Извършителят е все едно безплътен – не е оставил нищо след себе си... – продължи да бъбри единият от двамата полицаи.

Стивън клекна сред отломките, нежно отмествайки това или онова парче разбита дървесина. Престъпникът е използвал сила, за да зашемети жертвата си и да всее смут сред тълпата. Нападнал е през деня – бил е дързък... не, бил е сигурен, че няма да разпознаят лицето му , но не е използвал маска, за да не привлича ненужно внимание... Стивън застина неподвижно за миг. Само снегът  се сипеше върху черните му коси и галеше кожата му. Вампирът вдиша студения въздух, макар че не изпитваше физическа нужда. Затвори очи и вдиша още веднъж... дълбока, гладна глъдка въздух... примесена със слабата сладост на застояла кръв.

„ Джакпот!” – отбеляза мислено вампирът и отвори очи – тъмните, алени очи на хищник.

- Казвам Ви, пълна загуба на време... – продължаваше да говори полицаят зад гърба му, но Стивън не му обърна внимание.

За него нощта вече светеше в цветовете на кръвта. Той се изправи и извървя няколко крачки до една от съседните съборени сергии. С миризмите от дървесина, човешка пот и керамика се примесваше и сладкият аромат на кръвта. Вампирът протегна ръка към една от подпорните летви  и я отмести като детска играчка без да се вълнува, че някой може и да забележи. На вледенената заснежена кора лед, той видя червеното сияние на кръвта. Наведе се и загреба с шепа заобикалящия сняг. В ръката му се озова алено, посиняло от студа парче кожа - парче мъртва, съблечена кожа... кожата на...

- Шейпифтър – изсъска през кучешки зъби Стивън.

Той се изправи рязко и в съзнанието му избухнаха хиляди спомени за вкусове, аромати и сладости, за всяко сърцебиене, което бе чул през живота си. Вампирът се затича почти уплашено към края  на площада, където тесните, тъмни улички на Лондон криеха собствените си тайни. Той следваше мириса на смъртта. Между тухлените стени на две постройки, сред разпорените чували отпадъци  и боклук, Стивън почти се препъна в отговора на разследването си. С изцъклени, замръзнали очи  го гледаше трупът на Пърси Пъмпфри – инспектор от Скотланд Ярд.

- Не, не... – почти извика Стивън. – ЛИЛИТ!

А над заскрежения град бледото зимно слънце немилостиво си проправяше път сред нощния  здрач.

Месецът чезнеше с приближаването на деня.

*                            *                      *

 „Разбира се, че ще отвлече Лилит! Малцинство... тя е единствената от своя вид в цял Лондон, и покрайнините!” мислеше си ядно Стивън, докато прескачаше от покрив на покрив, стараейки се да не изпусне слабата следа, която следваше... парфюма на Лилит. Дори не знаеше накъде тича. Луната бавно губеше силата си, и той усещаше, че времето му намалява. Трябваше скоро да ги стигне, или всичко беше загубено!

Долу, на улиците, градът малко по малко се съживяваше. Магазинерите, станали както винаги рано, премитаха и се подготвяха за работния ден, „шивачките” се прибираха тихо от работната нощ... Лондон заменяше нощта за деня и никой не можеше да промени това.

„Това е!” каза си той, когато най-накрая видя движение в далечината, и усети парфюма като че по-силно от всякога....

Изведнъж го нападна цял куп от аромати – цветя, пушек, въглени, месо, пръст, тамян, изгоряла хартия, изгнила риба... и още дузина, които не можа дори да разпознае. Спря се объркан, напълно изпуснал следата си и осъзна, че Лилит и нейния похитител, които бе видял преди миг, вече са изчезнали. Не можа да разбере къде – парфюмената дира бе изчезнала безследно, навярно неразличимо вплетена в букета, ударил Стив в носа.

Скочи долу на улицата. Да, точно тук ги бе видял.

Хоризонта застрашително изсветля.

Стивън се закле, че веднага щом се стъмни отново, ще се върне тук. 

III

Отвори очи и избута капака на... леглото си. Нямаше нито миг за губене, затова буквално изскочи, грабвайки ризата си, оставена удобно наблизо от прислугата. Толкова бързаше, че дори не забеляза граф Де Лейси, който търпеливо го наблюдаваше от креслото в ъгъла на стаята.

-          Проверих мястото, което ми посочи, Стив.... – започна той, без да стресне приятеля си ни най-малко.

-          Какво откри? – запита нетърпеливо вампирът, докато закопчаваше припряно копчетата на ризата си.

-          Всички сгради са населени от дребни благородници, дори има няколко търговци – прекалено незначителни личности, за да бъдат на вражеската страна – пък и се разходих наоколо. Не намерих нищо съмнително, никой не е забелязвал нищо – обясни Винсънт.

Стивън замислено закопча колана си.

-          Само това ли е? Сигурен ли си? Всички сгради са населени с хора извън съмнение? – попита смръщено.

-          Всички освен една. Има една празна двуетажна къща, но... нека остане между нас, влязох вътре. Огледах всичко, проверих за тайни стаи или следи от живот, но... прахът е древен, с плътността на сняг през януари – ако имаше някакви следи, щях да ги открия. Сигурен ли си, че това беше мястото, където изчезнаха?

Събеседникът му кимна.

-          Дори да е така... – процеди той през зъби – трябва да тръгваме. Няма да оставя Лилит незнайно къде и да губя ценно време.

*                      *                      *

-          Хей, какво правиш!? – извика стреснато младият лорд Шелби, опитвайки се да избяга от това, което Фредерик ван Аделберг размахваше под носа му.

-          Спокойно, това е просто тамян. Опитвам се да предизвикам у теб видения – сви рамене актьорът и прибра кутийката в един от джобовете на палтото си. – Не съм аз виновен, че не можеш да ги предизвикаш сам, нефилиме.

-          Поне мога да правя нещо, ненужна котка такава! – изстреля обратно Ейдън.

-          Мяу! – беше отговорът.

-          Тииииии...!

-          Аааааааз...!

-          Ако бях някой, който даваше съвети, щях да ви посъветвам да млъкнете и да се концентрирате над ситуацията. Но аз не съм някой, който дава съвети. Аз съм някой, който изгаря дразнителите и после пита.

Двамата младежи рязко се обърнаха, за да посрещнат демона Леонард. Огнената му, яркочервена коса като че осветяваше тъмата около него и засенчваше слабите лондонски лампи.

-          Знаем, че ти се спи, Лео, но няма нужда да си го изкарваш на нас... – това беше нещо характерно за демона - винаги, когато го викаха извънредно, той идваше полузаспал. Фред и Ейдън винаги се заклеваха, че ще го питат за това, след като свършат работата, за която бяха извикани, но все не събираха смелост, пък и що се отнася до другите – Еди явно знаеше, а Стивън Морган и Винсънт де Лейси просто не се интересуваха, – не получаваха подкрепа в каузата си.

Леонард изръмжа. Явно беше в наистина лошо настроение.

-          Някой глупак се опитва да направи най-огромната грешка в живота си – и с това си спечели въпросителните погледи на двамата си приятели. – Не го ли усещате? Въздухът е натежал с магия, причинява ми ужасно главоболие...

Ейдън и Фредерик се спогледаха.

-          Явно няма да се нуждаем от моите видения тази нощ – изненадано пророни младият лорд.

*                      *                      *

Мистър Морган и граф де Лейси „посетиха” документите, отбелязващи действията на легално записаните свръхестествени същества, населяващи страната.

-          По Леонард, някой подреждал ли е тези неща някога? – възмути се Винсънт, разглеждайки голяма, разхвърляна купчина досиета отчаяно.

-          Разбира се, че не. Разбира се, че никой не се е постарал да ги подреди, точно когато ни трябват – въздъхна Стивън и започна да търси думата „шейпшифтър” (бързо като интернет търсачка, биха казали някои хора, но не, не и аз, такива неща не пиша) светкавично бързо, като оставяше листите в още по-голяма безредица от тази, в която ги бяха заварили.

Пламъците на свещите пращяха заплашително, все едно искаха да запалят масата от суха хартия, разстлана около тях. Тези неща бяха милиони!

-          Не подозирах, че има толкова не-хора в страната – каза  замислено, като че на себе си, графът. Застанал на другия край на масата, Стивън ядно захвърли поредното безполезно досие.

-          Много са. Досега попаднах поне на 16 наяда, които живеят в рекички, поточета и езера из провинцията – процеди вампирът. – Имам чувството, че само си губя времето. Ценното време! Вече мина денонощие, откакто Лилит изчезна. Знаем само, че похитителят е шейпшифтър. Нямаме си на идея какво й готвят..!

-          И какво предлагаш? Да тичаме из улиците и да миришем всяка къща? – отвърна Винсънт – Това е най-добрата ни възможност да го намерим – дори шансът да е бил легализиран е малък - ако успеем да намерим нещо за него, ще разберем къде живее, или кой отговаря за него. Още повече, може да сме сигурни, че е той. Шейпшифтъри не са се появявали на острова от векове – той най-вероятно е първият имал честта от средновековието насам.

Стивън знаеше всичко това, осъзнаваше го много добре, но мисълта, че седи и се рови из документи, докато Лилит е в смъртна опасност, го караше да се чувства все едно седи на бодли. Припряно издърпа ъгълчето на случаен лист, заровен под всички други. Прегледа го, сепна се, след това се намръщи, и подаде листа на приятеля си.

-          Ето ти го. Емигрирал от Франция това лято, и за него....

-          .... отговарят хората на краля. Защо тези... личности, служещи му, ме карат да се чувствам все едно ние сме добрите, а те са лошите? Не може да са толкова безскрупулни само защото са ни врагове? Истина е, че ние не сме най-невинните овчици, но вероятно дори от неутрална гледна точка изглежда така.

Стивън беше готов да „отлети” и не обърна внимание на философските размисли на графа.

*                     *                      *

Еди таласъма най-накрая се присъедини към групичката, поставена да патрулира съмнителната улица. Той също потвърди, че усеща необяснимо напрежение наоколо. Магията струеше на хаотични потоци, невидима, но плътна, потискаща аура.

Леонард се обърна към стара, двуетажна къща. Еди се завъртя като послушен таласъм в същата посока. Ейдън проследи погледа на демона и се закова на място. Въздухът като че ли бе спрял, изгубен в тишината.

Фред тъкмо се канеше да ги поразбута от странната им замечтаност, когато долови шума от равномерни стъпки. Звукът прелиташе зад ъгъла на малката уличка, тропащи обувки. Мъжки. Два чифта. Вятърът донесе познат мирис и миг след това се показаха тъмните фигури на граф де Лейси и мистър Морган, окъпани в локви от фенерна светлина.

-          Най-после разумни същества… - започна Фред. После видя изключително невампирската физиономия на лицето на своя приятел-вампир и се поправи: Поне сравнени с тези.

Обърна се към другите трима, които не бяха проронили и дума.

Стояха като омагьосани.

Еди пръв се окопити, бидейки надарен с таласъмски прагматизъм и усвоил докрай джентълменското изкуство. Погледна към новопристигналите, кимна им с глава и на кратко се опита да им обясни какво е научил от другите трима. Тоест нищо. И пиле да беше хвръкнало, щяха да го хванат. И да го сготвят, добави таласъмът с нажалено изражение на лицето.

-          Убеден съм – Леонард наруши настъпилото мълчаливо, кръстосано съзерцание. – А и да не бях убеден, с удоволствие бих излъгал, че сърцето на магията е в онази къща. Да свършваме по-бързо.

Стивън неволно се извърна към изоставеното здание, което графът му беше посочил още в началото на пресечката. Боята беше олющена, както подобаваше на меланхоличното достолепие на изоставена сграда; прозорците гледаха с прашни и мътни стъкла; горният етаж се схлупваше под тежкия керемиден покрив така че приличаше повече на мансарда. Идеалното убежище, но Винсънт го беше уверил…

-          Каква е магията? – попита Ейдън, свил очи сякаш искаше да проникне отвъд  стените и мъгливите прозорци.

Графът приличаше на кученце, наострил невидими уши.

-          Илюзия. Дори не точно магия – отвърна демонът и обърна настойчив поглед към мистър Морган, говорейки на всички: – Представете си, че къщата е всъщност изоставена, а я виждате като чисто нова, пищна и всичко друго, каквото ви харесва. Обратен ефект.

Махна нехайно с ръка. Еди, застанал до мистър Морган, несъзнателно му дърпаше ръкава. Накрая не се сдържа и попита:

-          А може ли да си я представим като захарна?

Граф де Лейси го плясна дискретно, докато лорд Шелби се съгласи с предложението с тъжен и безмълвен поглед. Вампирът се освободи отривисто от леката хватка на таласъма и тръгна напред, като останалите се проточиха след него в почти индианска нишка. Вратата, нетипично здрава за такъв вид къща, изглеждаше плътно затворена като страж, сраснал се с повереното му пазилище. Но Стивън крачеше все така уверено дори когато другите спряха с любопитно-почтителни погледи зад гърба му. Със заучено движение детективът просто завъртя бравата в различни посоки и със различна сила, докато нацели правилния шифър, и вратата сама се открехна.

-          Може би трябваше да почукаме? – предложи Ейдън, когато премина прага.

-          Или изобщо да не влизаме… - прошепна Еди, но думите му потънаха в сумрака.

-          Е, къде да търсим ‘‘лошите‘‘? – обърна се Стивън към граф де Лейси и Леонард  едновременно. Би изглеждал отчаян, ако не беше толкова ядосан.

Двамата просто поклатиха глави, докато Фредерик се нагърби със задачата да посрещне изпепеляващия поглед на вампира:

-          Дори и да са тук, ако влезем… ахъм… учтиво, няма да ни посрещнат на нож. Веднага. Просто ще се опитат да забаламосат нас, докато ние ще забаламосваме тях.

Ейдън го погледна с новооткрито възхищение в погледа, но актьорът само каза:

-          Драматичен и житейски дългогодишен опит.

-          Можем да им бъдем полезни за каквато и каша да си надробяват – промърмори графът. Не беше свикнал да се чувства като плячката.

Вратата към преддверието изскърца и буйна светлина нахлу в стаята.

IV

            - Виж, Ларс, кучетата на Кралицата в крайна сметка се самопоканиха на партито ни – разнесе се мелодичен, женски глас сред светлината.

            Стивън и Леонард заслониха очите си с ръце, докато граф де Лейси успя да обгърне образите зад вратата с премрежен поглед. Непознатите бяха две високи, закачулени фигури без лица. Две безоки, бели маски ги гледаха под грубия, вълнен плат на наметалата, но усмивките под тях бяха почти осезаеми. Другата фигура, на мъж, се засмя и добави:

            - Вече няма значение. Призоваването бе завършено. Нека джинът се оправя с тях.

Ново изригване светлина остави групата неспособна да реагира, а когато отново успяха да отворят клепачи и Леонард прокашля поредното „По ангелите!” от двойката не бе останала и следа.

            - Кои за бога бяха тези!? – промълви плахо Ейдън, докато разтриваше раздразнените си очи.

            - Кралски хора... – просъска Фред в погнуса. – Но за какъв джин говореха...

Сякаш в отговор от вътрешността на сградата се разнесоха ужасените писъци на дузина гърла.

            - Лилит... – само промълви мистър Морган и се впусна напред, изплъзвайки се от протегнатите ръце на графа.

            - Антихристе свещен! - възкликна Еди. – Положението не  изглежда никак розово.

Мъжете се спогледаха, кимнаха си и се впуснаха след вампира. Озоваха се на стълбище, което се виеше стремително нагоре в полусивкавия сумрак на къщата, а оттам  вече се носеха първите трясъците и виковете на започналата борба.

            - ПАЗИ СЕ! – чу се гласът на вампира и един стол се разби на парчета в перилата на стълбата.

Пред погледите на групата се разразяваше цяла война. Вампирът бе притиснат в ъгъла на стаята от посинялото, обезформено тяло на същество, сияещо в лек синкав блясък. Джинът провлачи гневен глас и захвърли  още едно кресло, този път по Стивън. Той успя да се наведе тъкмо навреме и парчетата дървесина и сатен се разбиха в стената и посипаха пода.

            - Стив! – чу се познат глас от дъното на помещението.

В противополжния край на стаята стояха пет клетки, зад чиито решетки лежаха обявените за похитени лондонски редки видове. Лилит се бе надигнала едва-едва, подпряна на стоманените решетки и следеше битката с трепетни очи. Изглеждаше като изцедена – лицето и бе изпито и бледо, косите рошави и дори красивото зелено на ирисите й като че ли бе загубило блясъка си. Останалите заложници изглеждаха дори по – зле, а един като че ли дори не дишаше. Призоваването на джина изглежда бе извършено чрез жизнената енергия на  отвлечените и не всички бяха имали късмета на Лилит да останат живи.

            - Какво гледате?! – извика към тях сукубуската. – Помогнете му!

Джентълмените се сепнаха и най – сетне дойдоха на себе си.

            - Леонард, заклинанието... – провикна се Стивън, който едва успяваше да отбие острите нокти на джина, който сега замахваше разярено към лицето му.

            - Няма време! – извика графът и пукoтът, който се разнесе от гръбнака му, обяви началото на трансформацията. – Просто притиснете чудото към стената. Аз ще го довърша.

            Джинът като че ли разбра думите на графа, защото извърна тялото си и почти стовари юмрук върху черепа на върколака. Сред вълната от гореща кръв и болка, Винсът успя да се измъкне само с разкъсано рамо. В същия момент Ейдън и Фред успяха да се приближат до затвора на Лилит и докато Фред отключваше ключалката с парче тел, Леонард изтика графа от пътя си и изпрати огнено заклинание срещу джина. Съществото изстена и падна на колене, задушавайки с длани пламъците, които бяха обхванали сивкавите му дрипи.

            - СТИВ, сега! – извика демонът и мистър Морган ловко се хвърли върху гърба на джина. Два чифта кучешки зъби се плъзнаха между усните му и се впиха в напуканата, седефена кожа. Джинът нададе жален вой и развъртя мощните си ръце, изстрелвайки заклинания и зашеметяващи вълни във всички посоки, докато Еди не стовари дървения крак на една от разтрошените маси върху главата му. Съществото се олюля, движенията му се забавиха и докато Стивън източваше живителната му, синя кръв, то се стовари с трясък на пода сред облаци прах и трески.

Графът се наведе и издърпа Стив на краката му:

- Стига, приятелю, мисля, че му стига толкова.

- Стив!!! – изпищя Лилит и изблъска подаващия й ръка Фредерик от пътя си. Жената се хвърли на врата на вампира в задушаваща прегръдка.

- Стига, жено, ще го умъртвиш – изхили се Лео, потупвайки доволно Еди по гърба.

- А този какво ще го правим? – попита Ейдън, подритвайки излегнатото туловище на джина.

- Ще го ядем? – с надежда предложи Еди, но думите му бяха посрещнати с дружен смях.

- Да си вървим, господа. Работата ни тук завърши! – каза графът и придържайки рамото си се отправи към стълбището.

- Не бързай толкова, Винсънт де Лейси... – чу се приглушеният глас на Лилит. – Веселбата тепърва започва.

Стивън се намръщи, поглеждайки към жената в обятията си.

- Какво имаш предвид, скъ... – но така и не довърши. Гласът му бе прерязан от остра кашлица и преди да усети Стивън плюеше собствената си кръв, а през гърлото му минаваше нежната длан на жената, която спасяваше.

На жена, която не познаваше...

- Шейпшифтър! – изкряска Еди и се препъна в разчекнатото тяло на джина.

Шейпшифтърът изтегли обагрената си в кръв ръка и се обърна към другите, а лицето му бе разтегнато и разкривено в двоумението чий образ да приеме. В него се преплитаха ту чертите на непознати, ту фините линии на Фред или зелените очи на Леонард.

- Съжалявам господа, но заповедите са си заповеди. Вашето присъствие не е необходимо за този експеримент.

Шейпшифтърът се усмихна с уродливата си физиономия и отблъсна агонизиращото тяло на вампира на земята.

- Кой е следващият?

            - Ти – изхриптя глас зад създанието и плътта му се разкапа на топящи се късове. Джинът застана над трупа като стражар, отпуснал една кървава длан до овъгленото си тяло. Очите му обиколиха присъстващите и се спряха върху клетките. Тварта посочи с длан, от която капеха огнени сълзи:

- Тези са мои.

Граф де Лейси се опита да протестира, но Фредерик благоразумно го задържа и поклати глава. Ейдън успокои ентусиазма му. Пленниците вече бяха полумъртъвци, нямаше надежда за тях. А те имаха един ранен мъртвец, за когото да се погрижат.

Еди бе коленичил до вампира и невъзмутимо се опитваше да го свести.

Джинът прие общото мълчание – макар и наложено – за съгласие и взе своята кървава дан. В стаята не остана друг освен шестимата джентълмени и оредяващият мрак.

Графът, седнал на кресло до Стивън, се бореше между желанието да източи цялата си кръв във вените на приятеля си и недоумението за случващото се наоколо. Нито следа от Лилит, кралските съветници с малките си игрички, джин, който се обръща срещу призоваващия го. Беше съмнително това да е било едно от трите желания на шейпшифтъра. Леонард сякаш му прочете мислите:

-          Ифрит, подразделение на джиновете. Отмъстителен дух. Появява се на мястото на убийството.

-          Тоест – подхвана Ейдън, - отмъсти за жертвите тук?

-          И то тези, чрез които бе призован! – довърши Фред и се замисли. – Ирония. Чудесен сюжет.

Графът го погледна накриво, но актьорът бързо се окопити:

-          Не бих и сънувал да подскажа идеята на някой драматург.  Познат драматург. Просто сюжет… като за разказ.

V

-          Мъртъв си!

Червените къдрици засенчиха полезрението му.  Или поне малкото, което му беше позволено.

-          Мъртъв съм – съгласи се той с глуповата усмивка, която се сгърчи в болезнена гримаса.

Стоманена хватка сковаваше гърлото му, стоманена в буквалния смисъл. Чувстваше се като статуя, отлята в стегнат гипс, застинала, безмълвна, но достатъчно оживяла, че да я заболи. Усети раздвижване до себе си и предпазливо обърна очи. Граф де Лейси разтриваше рамото си с блуждаещ наоколо поглед. Върколакът се опомни и погледна усмихнато приятеля си. Ха, помисли Стивън, болеше го по-малко щом можеше да си задържи усмивката.

-          Очаквахме да се събудиш след две денонощия в най-добрия случай – каза Винсънт.

-          ОчаквахМЕ? – мистър Морган го изгледа подозрително, после обгърна стаята с поглед.

В помещението витаеше странна аура, макар и не толкова агресивна като онази в къщата, нещо като дежа-ву… Къщата. Къщата… Не бяха там. Еди нямаше да се наслаждава така блажено на нещо, чието съдържание вампирът не искаше да определи. Ейдън нямаше да го наблюдава с този спокоен поглед и уморена усмивка. И Леонард определено нямаше да спи така отпуснато в насрещното кресло.

-          Е? – познатият глас върна поглед му към леглото. Отдясно над него се бе надвесила Лилит, със зачервени очи и пресни снежинки като звезди в косата. – Защо винаги трябва да правиш всичко на твоя глава?

-          И да учиш и другите на същото? – Фред се протегна в цялата си котешка изящност върху чаршафа до него.

-          Другите? – вампирът се обърка. – Вие сами дойдохте, по нареждане от кралицата.

-          Някои се заеха сами със задачата – усмихнатите очи на графа заблестяха в посока на Лилит. Тя се предаде:

-          Признавам, че тръгнах на своя глава…

-          Затова те отвлякоха… - кимна Стивън, колкото и да го заболя.

-          Кого са отвличали? – Лилит го погледна неразбиращо. – Никой не е бил отвличан в Лондон или околностите освен онази баба – така де, херцогиня, - която избяга със стария си младоженец. Помниш ли, Стив, фалшивата тревога? А онези изчезнали благородници са изчезнали по своя воля.

Вампирът и върколакът се спогледаха. Фредерик даде глас на съмнението им:

-          Откъде идва информацията?

-          От доверените съветници на краля, разбира се. Те обясниха всичко в обществено изявление. Вие просто го пропуснахте, защото бяхте прекалено заети да си ближете раните – което бе последвано с вразумителен поглед към петимата будни. Забелязвайки Леонард, Лилит просто хвърли една възглавница точно в целта след което му нареди:

-          Излекувай го докрай. Не бавно като миналия път.

Демонът измърмори някакво тихо проклятие, което, разбира се, нямаше никакъв ефект върху сукубата. Мистър Морган се надигна с усилие и отново огледа стаята, мебелировката, леглото:

-          Миналия път… миналия път… - отново към Лилит. Искра на разбиране затрептя в зениците му. Отпусна сред меката прегръдка на завивките и промърмори: Не отново… Сега ще ми спреш цигарите за цял месец.

Лилит кимна достолепно диктаторски.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

.

Diary of Madmen

When you cross the edge inside, 
reach out for the stranger, 
as you sign the deal tonight -
Icarus's your only guide.

-- Очилата ви, Учителю.

Прохърк.

-- Учителю...

Настоятелно побутване.

Прохъррр...

-- Малък очилат тиран—

Грррр. Тряс. Туп.

Фулканели, световно заплашителният и все още световно неизвестният алхимик. Фулканели се прозя очарователно след собствената си звукова симфония. Спря насред прозявката си. Едната му ръка застина върху устните, докато другата опипа въздуха наоколо. Сякаш че се беше ударил в нещо твърдо насън. Е, рисковете на професията. Имаше и по-неприятни и запомнящи се ситуации. Включваха спане по столове, самостоятелно счупване на тридиоптрови очила и 99, 7 %-ва неразтворима отблъснатост от нежния пол.

Пръстите на алхимика вдигнаха очилата, свлекли се опасно близо по почти правилния и беззавоен нос, а като напипаха брадичката, сякаш хлороводород бе замръзнал по нея – толкова добре наострени бяха косъмчетата. Ако не със здрава физическа стойка, то ужасната физичка Природа бе надарила алхимика с обилна окосменост дотолкова, че случайните му познати винаги го питаха дали сам се боядисва и с какъв лакмус, а уличните продавачи на еликсири за бързо окосмяване го бяха анатемосали отдавна като враг № 001. Косата му беше нерешителна – не знаеше дали е по-демоде да бъде рижа или по-тъмночервеникава; космите, плитките и кичурите му все стърчаха настрани. Очите бяха прекалено сиви за иначе тъмния му тен. Лицето му обаче нямаше против да е мургаво и в същото време луничаво, така че непознатите обикновено се разочароваха от неоригиналния му и определено неирландски акцент. Беше нисък, весел, хилав, вечно зает, облечен в подобие на пруска военна униформа и най-често седнал.

Неговият ученик, брат и съхимик Жул Луи Габриел Виол – несъразмерно висок дори за по-голям брат - изглежда тъкмо потъваше (на пода) в страната на сънищата, от която Фулканели се беше завърнал.

Мързеливецът... понякога даже нямаше сили да спи. 

Жул не беше типичният по-голям брат-клише или иначе казано – противоположност на по-малкия. Вярно, височината му впечатляваше, особено имайки предвид липсата на цилиндър да я допълни, но и Жул беше слабичък, с вечно недоволен стомах, подобни черти и телесни цветове. Отличаваше се със съвсем обикновени качества - беше чистоплътен, грижлив и малко повече вещ в химичния занаят, макар да му бе забранено открито да го практикува.

Така нареченият Учител – Фулканели, разбира се – грижовно загърна по-големия си брат в омацаната си престилка и отиде да провери притихналите колби. Плесенясалото мляко заприличваше на Америка – голямо, рядко и горчиво. Живакът отдавна беше реагирал с натрия, но като че ли газът с любопитния цвят, който се отделяше през тръбичката не беше ароматен, а още по-малко безопасен. Горящата сяра вече беше завоювала съседните епруветки с равноускорително движение. Алхимикът задържа замечтаните си очи върху нея и я погали с поглед:

-- Цезарка, мила моя, някога и аз ще завладея като теб света.

Но не и сега, прекалено скоро беше. Хората не бяха подготвени за него.

Не че алхимикът беше ленив, напротив, той можеше да стои буден цяло денонощие само и само да не признае идването на следващия ден, през който си беше обещал да работи. Можеше да се зарови в купчини от многотомници без да отвори страниците на нито един. Можеше всичко стига да поискаше. Само относно химията не разбираше поне две неща – по физиците, кое беше натриев хлорид и как се получаваше вода?

See the haggard child of sun, 
to the tempting fires you run, 
pass the gate and realize -  
casting evil eyes. 

Жул потрепна под изкуствената завивка. Студът на пода най-после достигаше до костите му, а и самият той страдаше от периодична треска през последните дни. Събуждаше се потен по средата на студена нощ, косите му прилепнали към черепа, ръцете – треперещи, цялото тяло – безжижнено и неотговарящо. Като дишащ мъртвец. Жул си беше създал биологичен часовник с аларма, която винаги му подсказваше кога по-малкият му брат е наблизо или скоро ще бъде. Минути преди Фулканели да забележи спазмите му или да сложи ръка върху челото, притеснен от зачервенето му лице, Жул вече се беше измил, облякъл и усмихнал широко.

- Жул?

Брат му бе усетил раздвижването му. Жул нямаше избор освен да се прозине рязко, да вчеше косата си с аматьорски пръсти и да извика глада си на помощ.

- Добро утро... но сънят ми беше по-сладък от киселата ти физиономия.

- Комик. Да видим дали херцогините, които толкова често посещават съня ти, могат да те нахранят с нещо близко до моята превъзходна, уникална…

- Несполучлива като отварите ти…

- …порция болонезе. Да, благодаря, скъпи помощнико.

Фулканели се усмихна снизходително, прекъсна и без това безплодните си занимания – напрягането на мозъка и поправянето на натриевата смес - под претекста, че ги оставя да се доутаят, и отиде да приготви каквато храна бе останала.

Жул използва отстъствието му, за да се просне безцеремонно обратно на пода. Понякога си мислеше, че с брат си са попаднали в някакъв малко модернистичен и много неподходящ роман. Или пък разказ. Боже, надяваше се да не е разказ, защото – колкото и да е – не му се свършваше скоро, не искаше да излезе толкова бързо от театъра, да спусне завесите, да заспи на одъра, да сънува безкрай, да гушне букета, да хвърли попа (или беше топа?), да не опита всичките вкусотии, за които си мечтаеше по Коледа.

Откъде беше почнала тази новела...

Поначало Фулканели беше един обикновен хуманитарист с типичното отвращение към естествените науки – бяха прекалено точни и истински за него. А той смяташе казването на истината за възможно най-грубото и просташко занятие на белия свят и отвъд. Но така се случи, че колкото и да знаеш за курса на луидорите в средновековна Франция, колкото и да ти се пътува по следите на Марко Поло, за да докажеш, че можеш да лъжеш за варварите по-добре и от него, колкото и да увърташ, да сучеш, да се плъзгаш като змия, все някога ще дойде ловецът-настояще и ще те хване за малката глава, ще те вкара в тясната дупка, която сам си си издълбал и върви се спасявай с пълзене – копаеш още по-дълбоко собствения си гроб, отиваш все по-надолу.

Да, определено си имаха свой разказ те двамата и бяха често срещани, почти еднотипни герои, чиято единствена разлика беше това, че имаха различни навици, различна височина и различен диоптър. Но пък, хей, стилът на разказа им допадаше и на двамата досега. Беше хаотичен, поетичен и безличен - точно като тях. Или поне доколкото им стигаха четивните умения.

-- Жул, Жул! Какво пише на опаковката на кашкавала?

-- Съставките. Натурален е, сравнително немухлясал и без метални примеси – ухили се по-големият брат, въпреки че знаеше, че шегите му ще преминат като вълна край риба.

О, не, анималистични сравнения - лош признак. Света Парижка Богородице, колко беше гладен!

-- Да, да, ясно. Но тези англичани си нямат работа освен да си пишат и да се четат, мон дю. Някой ден ще завладеят света със своя объркан език.

-- Току-виж – равнодушно се съгласи Жул и се зарадва на гадателството на брат си. Понякога излизаше прав, макар и все за лошите предчувствия.

Дааа, Фулканели беше добър във всичко освен това, което НЕ вършеше в момента. Ако стоеше със скръстени ръце и подвити глезени, би бил майстор във всичко, но не, той трябваше да се раздвижи и да направи някой ароматен провал. Както и онзи ден…

… когато реши, че алхимията е била създадена за него и отдавна е чакала своя Александър Македонски, който да я опитоми и да разшири границите й. Жул се чудеше дали да му каже какъв жалък край е сполетял македонеца (Македония не е ли измислена страна?), но предполагаше, че Фулканели като неквалифициран професор по всичко хуманитарно е наясно.
Затова си бе замълчал, когато брат му за пръв път запали небитов огън и препече част от нокътя си на него - вместо риба (която не би го надминала значително по размери, имайки предвид незначителността на годишния им бюджет). Мълчеше си и когато Фулканели в продължение на всеки ден смесваше смеси, които не би следвало да се смесват; или поне така съветваше мъртвият Менделеев. Мълчеше и когато брат му замълчаваше. Уморен, но доволен от неуспеха си, брат му не можеше да лъже, колкото и да обичаше и боготвореше лъжата. Искаше да успее, да спечели, да си поживее като лорд, но никога не му достигаше кураж. Дори в мечтите. Въпреки това не искаше да признае, че не знае какво иска. В такива случаи му личеше по самото каменно изражение как не може да го задържи каменно.

-- Ето – Фулканели му подаде чаша с кашквала и коматче хляб вътре. Чиниите бяха заети от вещества, които двамата химици нямаха желание да опитват освен при появата на някой като Скотланд Ярд. Но засега никой не забелязваше съществуването им, а понякога и те самите го забравяха. И чашите бяха достатъчно малки да поберат дневната им дажба. Ядят като мравки, а са израснали като слонове, обичаше да се оплаква старата им майка на глухите си съседки.

-- Merci beaucoup – профъфли Жул през пълни уста.

Изведнъж се изпоти; не беше обикновеният пристъп на треската - по-малкият му брат се беше съсредоточил върху дебелата книга с тежки корици на предпоследната стенна етажерка. Над ръждясалата ключалка по средата на книгата  достолепно се разхождаше угоен, черен паяк. Дългите му, подобни на шивашки игли, крака пропадаха сред релефните гравюри на корицата, докато след създанието проблясваше тънка, паяжинна следа.

На Жул тези движения се сториха крайно интересни. Миг след това се опомни, щипна се сам по рамото и почна да се моли наум на бога на разсеяността:

‘’Нека гледа паяка, нека гледа паяка, паяка, хайде, хайде! Виж колко се е угоил. Фул. Ще направи някоя беля, както крачи край епруветките, хайде, братче, виж го!’’

-- Sacre bleu! Cazzo~! Mein Gott in Himmel! – подвикна Фулканели, ухилен на очакваното стресване на брат си. Обичаше да планира реакциите му. Пък и дотук му стигаха лингвистичните познания. Усещаше, че нещо гложди Жул, наблюдаваше го как и той се опитва да го наблюдава, но да не му беше името по-малък брат, ако не знаеше как да изкопчи информация от Жул.

Е, не му беше името ‘’по-малък брат’’.

-- Какво? – поуспокоен изрече Жул. – Какво, по дяволите?

-- Паякът – алхимикът бавно се приближаваше към дебелата книга, - огромен е!

-- Ще го използваш за експеримент?

-- Глупости. Ще го използвам за ядене – и на колебаещия се между учудване и отвращение Жул отговори с показателен жест. – Трябва ни месо в менюто, моето момче.

След което изчезна в кухнята, където много други паяци щяха да станат свидетели на гибелта на събрата си, който беше имал глупостта да стои над книгата, която братята-алхимици еднакво се стараеха да скрият един от друг. И щеше вероятно да бъде изяден от някой странстващ плъх.

''Току-виж прихванал нещо от книгата'' - мислеше си Фулканели, докато ровеше из полупразните кухненски шкафове за нож. Беше пипнал паяка, но не би се решил да си омаже ръцете с него. Всъщност го беше страх от смъртта - причинена от него или причинена на него.

В най-долното чекмедже алхимикът бодна пръста си на нещо, голямо и остро, изохка, но се сети какво е напипал. Ножа, който обикновено използваше за отваряне на голямата книга, тъй като отдавна бе изгубил ключа за нея.

‘’Книгата със злите очи’’, както бе наричана в Тъмните векове, макар че с дребния си шрифт по заслужаваше званието ‘’Книгата на развалените очи’’. Нещо средно между Библия за демоните и наръчник ‘'инвокирай-си-сам''.

Мислите му се върнаха към ножа. Ако живееше няколко десетилетия по-късно, би могъл да открие отпечатъците на Жул по същия предмет, използван за същата цел. Но не и днес, не и тук.

От кухнята се чу тъп звук.

Down at your dark lab 
you threw some tarot cards…
Reading the fiery truth,
alchemist, you were right - 
the vision's alive.

На обкования с желязо прозорец, скърцащ от ръжда, беше кацнала гарга. Пооскубаните й пера бяха запазили предишния блясък на нейната младост, в която владееше над своите подчинени, насочваше ятото, подреждаше го по височина, размер на перата и вместимост на стомаха и ги повеждаше към хранителните източници – кофите, тъмните улички, бреговете на Темза, паничките на галени домашни любимци или пък самите любимци. Живот, прекалено достоен дори за човек.

Но днес гаргата – Граграк или както я наричаха ужасните човешки деца – Бобо, - гаргата Бобо днес беше приела смирения вид на планински мъдрец, докато дращеше по прозореца на спалнята на Жул.

По-възрастният алхимик се беше надвесил прекалено задълбочено над дебела книга, за да е наистина съсредоточен в нея. Устните мърдаха и произнасяха чужди, забравени думи, на които езикът не можеше да свикне. Ръцете трепереха трескаво, от дланите излизаше светлина с вкус на огън. Рошавите вежди потрепваха, докато карамеловите очи шареха по предметите в стаята, нерешени върху кой да спрат нервния си бяг. Гаргата Бобо го беше кръстила точно така -‘’карамеловите очи’’ заради индианското звучене на прякора. Странно. Пък и прегърбеният беше наистина странен.

На Бобо не му харесваше този брат – все забравяше да му даде храна, макар да изглеждаше по-грижовен от онзи, ниския. Но пък и една гарга имаше право на предпочитания, все още невписано в Обществения договор на русия Русо. Все още.

-- Хей, Бобо, хей – гаргата подскочи. Жул беше отворил уж неподатливия прозорец и протягаше измършавялата си ръка към него. На Граграк не му хареса да го наричат със звуци, които никога не би издавал. Пък и някаква птича интуиция го тласкаше далече от странния кръг, начертан по средата на стаята. Беше описан със заострено парче от тухла, като във вътрешността беше вместен друг с по-малък радиус. Между двете окръжности с керемида бяха изписани геометрични фигури, непознати знаци или друг вид писмени символи.

Граграк не знаеше. Граграк не четеше човешки дори в редките случаи, когато четеше.

Дали тези кръгове не бяха ловджийски капан? Най-после бяха ли изгладнели дотолкова, че да посегнат и на неговата отшелническа особа?

Неочаквано по-големият брат посегна и поглади перата на дясното му крило.

-- Той не знае, нали? – прошепна Жул. – Не знае? Не? Нали? Нали! Аз нямам треска и не съм гладен и не ми пречат старите дрехи и тази къща не ми пречи и… - зарови рошавата си глава в големите си длани. – Голям брат, няма що! - обърна се към гарвана. – Хей, Бобо, Бобо, ела тук, пис, пис… опа. Нещо не става. (Крива усмивка.) Ела да видиш как ще свърша с тази треска още преди той да разбере, че я е имало. Ще си живеем като бедни лордове пак, хе-хей!

Граграк изсумтя презрително, доколкото му позволяваше клюнът, и плесна с криле, понесъл се в течението на вятъра. Обиколи половината сграда, рязко обърна тялото си и се шмугна през бойницата на малката кула, която изглеждаше като залепена за старата къща. Тук поне можеше да получи малко уважение и храна. Е, повечко храна, но и уважението подслаждаше допълнително угощението. И тук поне знаех истинското му, гордо, гарванско име…

-- Ой, Бобо! – подвикна дрезгав глас. – Не тършувай из картите; не са за ядене.

На Граграк не беше нужно да се повтаря. Особено що се отнасяше до правоъгълните горчиви бисквити, наречени карти.

Веднъж, спомни си той, беше издебнал един хлапак, художник, да излезе и да се прави на луд под прозореца на дъщерята на околийския. Така и така отиде първо в моргата преди да стигне до лудницата.

Както и да е, Граграк го изчака, вмъкна се в таванската стаичка и опита всичко с клюн, ама всичко. Картините сладнееха, боите горчаха, а картите за бридж просто киселееха от изветряло уиски. Оттогава Граграк си учеше урока и не само – повтаряше го.

Затова просто кацна послушно на една закачалка, позволи си суетата да покаже акробатските си умения, но забеляза, че рошавият човек е извърнал поглед без да му обръща никакво внимание. Граграк се ядоса. Хвръкна, заби остри нокти в рамото на алхимика и поглед в картата, която последният държеше.

Млад момък с бяла роза в ръка, цветни дрехи като кралска ливрея и бяло куче, подскачащо около краката му. Слънце, къс от скала, разпенено море. Цветове. Никакво произведение на изкуството, тази карта. И ренесансовият момък имаше изпъкнала Адамова ябълка сякаш гълта въздуха като пеликан. 


''Глупакът'' се казвала картата. Е, че как няма да е глупак…

-- Шуу, Бобо – промълви алхимикът повече на себе си и продължи монотонно сякаш изреждаше думите на заклинание, - шуу, Бобо, шуу. Шуу – и продължи да маха ръце с плавни жестове, съвсем неподходящи за изгонване на дразнители. Въздъхна, остави картата с лицето надолу и се отпусна на дървения стол. Граграк още висеше на рамото му като парцалива играчка. Алхимикът неволно извърна очи към птицата, като че ли да я заговори: Е, какво си мисли той? Че не го виждам как страда, как се тормози дори в съня си… и говори насън, говори наяве, все говори на себе си. Знам го аз, дявола. (Крива усмивка.) И той иска да се вози в карета и да дрънчат пари в джоба му и този джоб да не е все скъсан и провиснал. И дрехите да са чистички, новички, ех, какъвто ми е чистник… - Фулканели се успокои и зае изправена стойка на неудобния стол. – Да, да. Чисто, ново, богато. Е на това се вика начало! Живот, брате, живот! И знам как да накарам животът да почука на нашата скърцаща врата…

Гарванът шавна недоволно. Картите все още не му харесваха. Фигурките им сякаш имаха тънички, мастилени крачета и всеки момент щяха да запълзят по масата като буболечки. А и тази, Глупакът, имаше прекалено жива усмивка. И смигащи очи.

О, свещено зрънце, картата смигна. 

В стаята избухна светлина подобно на напъпващата в стаята на Жул. Във въздуха се долавяше тежкият мирис на дим, сгъстен, напрегнат; латинските думи бяха заглъхнали в атмосферата и сякаш самото мълчание увеличаваше силата на магията.

Бобо изкрещя недоволно и се шмугна през тесния процеп в стената.

Последното нещо, което гарванът усети преди куличката да се изгуби от поглед, беше екзотичната миризма на пура. Сам гарванът се чудеше как се е сдобил с обоняние.

The devil and the savant, 
Gaze away, 
Far away…

На Жул му се случи за трети път да се събуди на място, отдалечено от леглото му.

Първият път беше паднал от последното.

Вторият път беше грубо бутнат и бързо заспал на пода.

Третият път нямаше идея какво прави в прашния хол, който рядко използваха с каквато и да е цел освен като по-широк коридор между двете спални, банята, външния коридор и кухньо-лабораторията. На практика - коридорът между всички стаи в къщата с изключение на куличката.

Фулканели така и не се събуди. Но животът му се чуваше в гръмогласното дишане, което излиташе през широките му ноздри.

Жул чу и трето дишане. Едва доловимо, но ритмично и обратено като на пушач. Изправи се, поотупа омачканите си дрехи и присви очи. Тъмно. Понечи да стане, но здравата ръка на Фулканели се стрелна към рамото му и стисна силно. Жул неодобрително го погледна, ала брат му не отвърна на погледа. Беше се загледал в същата сгъстена тъмнина, наострил почти-клепите си уши. Навън мъглата си играеше със силуетите на лампите, облаците обграждаха лукаво луната. А в стаята художникът на нощта бе разпръснал единствената си боя върху въздуха. Мрака.

-- Дори аз имам нужда от почивка, драги – промъкна се дълбок глас в стаята. Пердетата потрепнаха като крила на пеперуда, мракът се разбърка и стените изглеждаха осветени от подземна светлина.

Фулканели внимателно бутна по-големия си брат в седнало положение, като сам се изправи. Тялото му се поклати нерешително, после с твърда стъпка встрани зае отбранителна позиция. Обърна се към Жул, макар да не можеше да различи дори светлия блясък на зениците му, приведе се и заговори на това, което смяташе, че е ухото му:

-- Вината е моя, проблемът е мой, аз ще се справя! Не прави нищо, не подслушвай, не дишай! И не мляскай - чува се и е неучтиво.

Жул се съгласи безмълвно, чудейки се защо Фулканели говореше на устата му. Чудатостите на по-малките братя вероятно.

По-младият алхимик се отдалечи бавно, броейки крачките си в тъмнината. Ако беше която и да е друга стая, той лесно би могъл да каже коя дъска скърца, къде е разлята органична или неорганична (доколкото ги различаваше) течност. Но в рядко използвания хол, всяко дърво се беше обърнало срещу него, всяка табуретка беше в стратегическо положение да го препъне. Затова той застина на място и сам се вгледа в далечния ъгъл.

Фигурата на непознатия определено беше висока поне доколкото черното му облекло не се сливаше с тъмнината. Лицето му май бе обърнато навън към прозореца или поне очите му със сигурност не бяха обърнати към бедния алхимик, застинал като гладен заек пред лисича пещера. Матовата светлина отвън очертаваше и дългата, свободно пусната коса на демона с неестествено огнен цвят.

Демон, разбира се. Онзи, когото Фулканели собственоръчно бе призовал. Въпреки че книгата на съдружника му Леви не уточняваше името, алхимикът беше използвал прерисувания подпис на създанието. Беше сигурен, че е повикал един от средните демони, така да се каже демонската средна класа. Макар и беден, Фулканели произхождаше от джентълменско семейство; макар и французин, беше израснал истински джентълмен; които факти не му позволяваха да се занимава с работническата класа, били те и от почитаемата демонична раса.

-- Неучтиво е – обърна се димът от пурата на демона към него, - неучтиво е, драги. Неучтиво е да ти чета безцеремонно мислите, но още по-неучтиво е да си позволяваш такива безцеремонни мисли за моята класа – Фулканели успя да хване оттенъка на ирисите му – зелени като наситен малахит.

След като всмука бавно от пурата си и издиша, демонът продължи:

-- По дяволите – да ме прощават, - аз нямам класа, драги… аз съм класа.

След което угаси бавно върха на пурата в едното стъкло и самите тютюневи листа се разпаднаха и изпариха сякаш никога изпотеният робовладелец в Луизиана не беше гледал как ги събират, нито малко по-дебеличкият продавач - как разтоварват балите на Лондонското пристанище на Темза. Върху стъклото остана съвсем малко петънце като намръщеното лице на нарисувано човече.

Фулканели се приближи достатъчно, че да различи лицето на лицето на демона. Горящите очи. Алхимикът преглътна и сви малките си юмруци, после леко ги отпусна; гласът му доби равен тон:

-- Да, както и да е. Аз те призовах и сега след като всичко е готово, няма да питам нито как попаднахме в хола, нито да искам компенсация за нанесени щети върху стъклена повърхност…
Демонът повдигна едната си вежда. Алхимикът се направи, че не е видял:

-- … а… а само това искам да доуточним: сега аз ти заповядвам и… И искам само едно, или не. По-добре две. Да, две ще свършат работа. Две ковчежета с чисто злато.

Демонът беше втренчил нетърпелив поглед в него. Сега, когато я нямаше пурата да го занимава, зелените му очи не се отлепяха от тези на Фулканели. Алхимикът се прокле наум, че не пуши и не държи никакъв тютюн в къщата. Би си записал в научното бележниче, което случайно му служеше и като личен дневник, но се запита дали наистина ще може някога да го прочете. В Ада дали пускаха с допълнителен багаж освен обременената с грехове душа?

Резкият смях на демона спря потока на мислите му. Изведнъж стаята светна, купената на черно американска лампичка заблестя ослепително като изкуствено слънце. После тишината отново се вмести в гнездото си и двамата алхимици се вгледаха в демона. Още преди да могат да решат точно колко грама от душата, колко кръв и колко бъдещи грехове ще им бъдат поискани, Леонард прекъсна сметките им:

-- Добре, две ковчежета с чисто злато. Един философски камък, 50 грама. Три еликсира за вечен живот, два за 500 години, един резервен. И един хомункулус, личен слуга, изберете си пола – устните му трепнаха в почти вълча усмивка, оголвайки бели зъби. – Шегувам се. А, и целувка за лека нощ. За това не се шегувам.

Алхимиците трепнаха.

Лампичката изгоря.

Тишината натежа като буреносен облак. Замириса на изгоряло, от неприятния дори за демоните тип.

-- Проклето американско изобретение – промълви демонът след което стаята притихна в лоното на нощта, лишена от тримата си доскорошни обитатели.

Alchemist, you're free 
inside of your prison 

- Добре, да се уточним наистина. Шегувах се за всичките камъни и течности. Искаш пари, аз искам спокойствие. Това е най-лесната сделка на света – мърмореше Леонард, докато Фулканели само поклащаше глава, пръсти и крака в последователни знаци на несъгласие.

Не, парите не струваха нищо.


Не, философският камък би го обзавел с всичко необходимо, ДОРИ и пари, колкото и да му са нелицеприятни.

Да, може би беше малко алчен, но работодателите днес го изискваха. И не само че го изискваха, ами именно чрез него ставаха работодатели. Дори с нелицеприятните пари. 

Леонард започваше да се досеща за чистата житейска истина, че това, което не е приятно за очите, не е задължително да е нежелано от ръцете. Но тепърва му предстоеше да се запознае с онези странни неизчезващи видове политиците; засега имаше пред себе си само бедни алхимици, отчаяни мечтатели и побъркани благородници. Демонът определено знаеше как да си подбира компанията.

- Осъзнаваш, драги, че камъкът е само метафора?

- Мета… какво? Това нов химичен елемент ли е? Само в подземния свят ли се намира? – ококори очи Фулканели.

- Учебникът по литература казва, че е пренасяне на преносно значение от едни думи на други – притече му се на помощ Жул.

- А учебникът по благоразумие – чу го демонът, - който вие никога няма да прочетете, казва да не правите призоваващи ритуали. И двамата. Едновременно.

- В Националната библиотека намира се ли се този учебник? – поинтересува се Фулканели и

Леонард започна да подозира, че може би все пак човекът бе подтикван повече от любопитство, отколкото от невежество. Не че имаше разлика и значение.

Гласовете и на тримата заглъхнаха. Ъгълът, на чиито стени се бяха облегнали, ги изолираше от бързащите минувачи. Часът беше късен, но стъпките на хора с мундири и дрипи, рокли и костюмчета оживяваше приличния квартал. Алхимиците се загледаха в разпокъсаните тълпи, Фулканели въздъхна, Жул потвърди безпомощността си със същото и по-малкият брат продължи с настояванията си:

- Философският камък…

- … е преход от човек към бог – троснато довърши демонът.

- Еха, наистина? Така ли Бог се е качил, нали знаеш – побутна го Фулканели, макар едва да достигаше рамото му, - там, на горния етаж?

Жул счете за нужно да въздъхне пак и родилият се вятър отново отнесе разговора в далечината. Леонард се предаде:

- Ще ти дам… един камък. Магически е, да. И да видим как ще превърнеш металите в злато с него.

Алхимикът се съгласи с тържествено кимане. След миг в ръцете му, разтворили се като по команда, се озова малко, шлифовано камъче, нито скъпоценно, нито морско. Просто затоплено камъче. Горещо. Алхимикът го хвърли като малко пени във въздуха, стисна го в дланта си, отгърна я и пак го загледа. Нищо.

- Ако позлатя него… - Фулканели забеляза отрицателния знак на демона. – Тогава чрез него ще позлатя други… - отново неодобрение в горящото зелено на очите му. – Тогава как, по дяволите?

Жул се стресна и се хвърли да закрива с ръце голямата уста на малкия си брат, която наистина се оказа прекалено голяма дори за неговите ръце и за пропорциите на по-малък брат.

- Как? – настояваше последният.

- Това ще ми кажеш ти… alchimiste collègue. Обикновено – Леонард се загледа към тихите небеса – душите на мъртвите се събират или при залеза, или в полунощ, или при зората. Така че гледайте да не сте мъртви до зората.

Което, разбира се, не беше вярно и един милиграм, но демонът умираше за сън и вкъщи. После просто се изпари в клиширания буквален смисъл на думата.

The devil and the savant, 
take a light, 
getting sight of a revelation forced: 
the chemical wedding day... 

-- И после как сами се обричат на вечни мъки... - мърмореше Леонард, забил очи в сватбената процесия на лорд Х и баронеса У. Двамата не правеха добро уравнение, от която и страна да ги погледнеш - лордът беше с формата на вертикален дирижабъл, докато баронесата ходеше, като че ли бе глътнала чадъра си. Но пък... никога не ставаше добра математика по човешката логика.

Лили, застанала малко пред него, за да вижда сред многолюдната тълпа, разсеяно се опитваше да махне ръката му от рамото си. Досега имаше толкова успех, колкото и демонът в разбирането на човешките отношения. Накрая и двамата примирено достигнаха до еднакъв извод: ''Lasciate ogni speranza voi ch'entrate.''* и продължиха да следят събитието.

По традиция родителите на баронесата си тръгнаха първи, а шаферът зае безмълвния си пост на стъпалата пред пищно украсената църква. Събралите се празнуващи обстреляха младоженците с оризови и житни зрънца като пожелание за изобилие и плодовитост. Леонард тъкмо беше готов да вметне някоя саркастична бележка за последното, когато Лили го ръгна с лакът и двамата мълчаливо изчакаха каретата с четирите бели коня да потегли към имението на баронеса вече-Х. Добър човек беше лордът, амин.

* * *

Сега към по-интересната церемония.

Обедното слънце вече припичаше, когато и на пъхтящия шафер бе позволено да се отправи след останалите. Свещеникът отдавна се беше прибрал в хладната си стаичка и църкавата беше сравнително празна откъм вярващи, както и улицата от врякащи.

Жул се сви зад задната дъбова пейка след като се увери в това. До него Фулканели се беше изкривил като спукана топка, като очите му едва се подаваха над вдигнатите колене само за да се скрият отново.

-- Вече пет часа и половина, откакто съмна - прошепна му Жул. Тъй като брат му не отговори, той повтори, после протегна ръка, но направо се зачуди дали...

-- ... вече не сте призраци? - тихо каза глас до него. Жул замръзна, макар да беше достатъчно изстудял от среднощните тичания и треската. Бавно обърна глава и веднага щом позна дългата червена коса на снощния им познат, се изправи.

Демонът се беше приближил съвсем безшумно и бе седнал на пейката, зад която се криеха. Дори не бяха чули стъпките му. Ако изобщо беше стъпвал.

Жул преглътна и кимна в тих поздрав. Демонът отвърна и зачака.

Зачервените очи на алхимика се взираха безпомощно в него. Зениците му ту се разширяваха, ту се свиваха. Усещаше дразнеща болка в гърлото си, а кожата му го изгаряше отвътре, докато - погледнат отстрани - наистина напомняше на призрак - блед и изтощен от скитане, студен. Колонадите на църквата се сливаха пред погледа му, някои като че ли се накланяха, други препречваха оредялата светлина като решетки на затвор. Стъклописите размиваха цветовете си и кървяха жълто, синьо и червено, а тамяновият дим добиваше измислените форми на малки, пакостливи духчета.

Ето едно от тях в дълга черна рокличка почти без дантели и орнаменти, с дълга, русолява коса се беше приближило до тях. Приличаше досущ на малко момиченце. Само че очите й бяха прекалено зелени, прекалено му напомняха на демона, който все още чакаше доклада им.
Лили застанаха тихо срещу алхимика и също зачака. В това време Фулканели се беше надигнал и с зачервени очи се взираше в Леонард като че ли не можеше да го познае. После се досети, изпъхтя престорено, но накрая просто си призна:

-- Изгубих го. Камъчето. Така де, философския камък. Така де, изобщо позволено ли е да се говори за това в църква?

-- Аз съм тук, нали - Леонард разпростря ръце около себе си. Една стара жена, коленичила пред амвона, ги погледна неодобрително. Младежите тези дни нямаха никакво уважение към святата тишина на истинската вяра.

След като демонът замълча, Фулканели по-възбудено продължи, окуражен от тишината на Жул:

-- Изгубих го. Опитах всичко, всеки изровен, изнамерен и измислен метал.

Отново тишина. Старицата твърдо ги пренебрегваше. Алхимикът стана, прекалено неспокоен да стои дори на удобния под, и се заразхожда по цялото протежение на дървената пейка.

-- После реших да опитам с плодовете. Те и без това бяха изгнили.

Крачка напред, крачка назад.

-- Рекох си, може да станат като в Градината на Херпесите.

-- Хесперидите - подшушнаха му Лили и Жул, но Фулканели невъзмутимо продължи да марширува и говори:

-- Почнах и да ги дълбая, но попаднах само на полуизяден червей в едната. Та, викам си...

Две крачки напред, три назад.

-- Мисля си - поправи се алхимикът, - може пък - ако го оставя на въздуха - ще пасторизира...

-- Пастьоризира - поправиха го отново, а бабата, която вече беше завършила с благочестивостите за деня, беше готова да започне греховния си следобед с подслушване. В Библията - католическа или протестантска - не беше забранено, успокояваше се добрата старица.

-- Но не - тропна Фулканели и стресна даже мишката, която подслушваше чантата на бабата за скрити лакомства. - Не! И после... не ми останаха много ароматни състояния.

-- Агрегатни - умориха се подсказвачите.

-- Да, да, агрегатни. Просто разменям буквите, биологична особеност ми е.

Крачка напред и строполяване на пейката. Бабата и мишката застинаха.

-- И пробвах с отровите... ух, отварите. Основи, киселини, безкислородни, съскислородни, нищо. И накрая реших да го разтопя, че да може поне да го продам. Така, по едно шишенце на четири-пет души, смесено с доста вода. Течен философски камък. Бизнес, чист бизнес!
Авторът не знае за другите, но демонът отдавна се беше хванал за главата - безполезно, - защото ужасните думи на доскорошния призрак все така достигаха до него.

-- И - Фулканели се придвижи по пейката до него, - тъй като нямах свободна колба, го сложих в онази, която от доста време се загрява на бавен огън. Как се казваше...

Бабата реши, че тъй като не разбира чуждиците-термини, този разговор е светотатствен, затова тихичко изшумоля с дебелите си поли извън църквата. Мишката хвърли заканителен поглед към Фулканели, задето беше прогонил косвено плячката му, и ако можеше, би му се заканила с юмруче, но накрая просто се предаде и се скри в някое от многото си жилища. След много, много дни, на покрива на лявото крило на същата църква същата мишка щеше да стане вечерния аперитив на Граграк. Но за това друг път. А бабата щеше да има много важна роля в завладяването на света. И за това после.

Алхимикът отново тропаше нервно с подкованите си ботуши по каменния под:

--  Онова лекарство. Шоко-шоко-шоколад или коколад. Няма значение. Лекарството на Кедбъри, което е винаги прекалено горчиво или прекалено сладко и което убива котки и отпушва артерии. Или поне така казват хората.

Леонард свали ръката от челото си и започна нервно да почуква с пръсти по облегалката на пейката. Звукът глухо отекваше между безмълвните стени и алхимикът отново спря разходката си, стреснат от нетърпеливостта на демона. На когото всъщност цялата тази история започваше да му се струва изключително забавна.

-- Аз му се заканих веднъж. на Кедбъри. О, да, на него и на всичките холандци, бристолци, шведи...

-- Швейцарци - въздъхна Жул.

-- Те са в една и съща държава, както и да е. Заканих им се, че ще направя много по-добро лекарство от тяхното със същите съставки. Не че ги знам; Жул тук (Жул се усмихна със смешно доволство, въпреки че допреди момент се страхуваше за живота и вида на смъртта си), той ми ги каза - съставките, де. И така сложих всичкия бълвоч на бавен огън - какао, мляко, захар, без всичките обичайни прахчета и брашна. И го сложих на огъня, за да се втвърди, макар, че не би ли трябвало това да го разтопи?

Другите трима не пожелаха да подобрят химическата му култура с нови знания, така че Фулканели продължи:

-- И сложих камъчето там - току-виж направило някаква магия - и може би... само може би...

-- ... вече го няма - тъжно завърши Жул.

-- Някой отговори ли на молитвите ви за спасение? - усмихнат се огледа Леонард из празната църква. Братята седяха с гузно наведени глави, сякаш повече притеснени от това, че са загубили камъка, отколкото от надвисналата вечна опасност над вечните им души. Което - последното - съвсем не беше възможно, но хората са си хора.

Демонът не свали усмивката от лицето си и каза тихо, така че Лили да не го чуе:

-- Тази сутрин не събирам души.

Двамата повдигнаха глави и се загледаха плахо в него.

-- Може би си е сменил графика днес - предположи Жул.

-- Специално за нас? - очите на Фулканели светнаха; беше поласкан от многото внимание, което му оказваха в последното денонощие.

-- Не, разбира се. Тази сутрин... - прозя се отегчено демонът - просто се успах.

Алхимиците зяпнаха с все още затворени очи.

-- Да - намеси се Лили на безупречен френски, - аз съм виновна, господа. Възглавницата беше прекалено пухкава днес.

Тя се поклони леко и сериозно, докато демонът се усмихна закачливо и започна да си играе с косата й.

-- Да видим изобретението ви тогава, драги мои - Леонард просто примигна и се озоваха във вече познатия хол.

Фулканели сякаш чак сега се събуди, поразмърда се и след малко се върна с изстудялата колба в ръце. Огънят отдавна бе спрял, така че съединението беше в полутечно състояние. Алхимикът, с помощта на Жул, я изля в малка кутийка с решетки - останка от бижутерийка - и веднага намери камъчето - в левия трети ред на осемте блокчета. Избърса го в дрехата си, доколкото можа, и предпазливо го сложи на масичката пред Леонард. Лили незабелязано се промъкна зад дивана и се наведе над кутийката с какаовата течност. Фулканели и Жул стояха един до друг и всеки се препираше с другия кой пръв е повикал демона и кой трябва да поеме стоте огнени камшика в осмия кръг и кой по-силно ще удря другия в четвъртия кръг. Фулканели добави, че ще трябва да отскочи и до втория кръг, защото той и (новоомъжената) баронеса У често са прегрешавали заедно и по-често явно. Жул не повярва на хвалбите му и сам каза, че ще трябва да отскача и до петия кръг, защото често е оставял по-малкото си братче да върши всичката работа (макар че той не вършеше нищо както трябва, искаше да добави той). Накрая се скараха в кой кръг всъщност им е мястото и се обърнаха с отпуснати ръце и питащи очи към демона, който все още държеше маска на безразличие върху лицето си, въпреки че знаеше, че тази вечер ще има смях в апартамента на улица Crimson Poppy 418 C.

През това време Лили - специалист в определянето на ядливостта на нови вещества след като беше обучавана от гуру Еди цяла година - докосна с пръстче едното крайно блокче. Какаовата течност вече се беше втвърдила и имаше тъмнокафяв, почти черен цвят, въпреки че в по-долните пластове млякото я беше избелило до много светло. Лили посегна към квадратчето, отчупи малко парче и го вкуси с върха на езика си. Имаше горчиви жилки, но като цяло се опитваше да се доближи до вкуса на плодовите кексчета - нетолкова сладки като тортичките и нетолкова горчиви като суровите цитруси.

-- Мм, вкуснооо - измърка тя тъкмо когато Фулканели изповядваше в шепоти на Жул греховете си, а последният го увещаваше, че храната в третия кръг съвсем не е ядлива, дори за гладните лакомници.

И двамата се обърнаха в миг към нея, а Леонард я повика с бърз жест на ръката. Лили се подчини, като не пропусна да вземе и шоколадовата кутийка. Демонът грижливо избърса малкото шоколад по горната й устна и сам опита от какаото. С очи подкани и двамата братя да го последват, което те направиха от третия път, защото треперещите им пръсти все изпускаха блокчетата.

Фулканели притвори очи, усетил тежката сладост на изобретението си, но в миг вкусът в устата му се промени - о, да, това имаше вкус на много, много паундове. Жул, когото треската щурмуваше за пореден път този ден, беше готов да признае както медицинските, така и кулинарните качества на продукта.

По-малкият брат, удовлетворен, амбициран и по-алчен от допустимото за своите незначителни размери, грабна последното останало парченце и изхвърча през входа право на оживената улица. Оттам тъкмо минаваше достопочтената баба от църквата, която си позволи да изглежда уплашена и обидена от внезапната поява на разрошения мъж на средна възраст. Алхимикът веднага я забеляза като най-бързодоходен обект и без много думи и увещания успя да я убеди да опита от най-новия продукт на парижката модерна кулинарна мисъл, който той, световноизвестният Фулканели, е имал милостта и желанието да пренесе отвъд Ла Манша. Бабата би получила сърдечен удар от вкусотията, ако не беше с толкова здрав и младежки организъм и, естествено, ако не си беше казала утринната молитва днес.

Така започна дългият път на твърдите шоколадови блокчета към всяко място и всяко време по света, от което, разбира се, Фулканели не извлече повече от няколко пенита полза. Просто си беше такъв късметлия - хората, вампирите, върколаците, ангелите, демоните и всичко друго свръхестествено и неестествено, за чието съществуване той вече нямаше никакво съмнение, никога нямаше да знаят, че той е откривателят на философския камък. Или по-точно - на философския шоколад, завоевателят на света.

He appears at your desire, 
does your bidding - always, 
lights the candle in the dark: 
see the blood - oh - of us all. 

-- Сигурен ли си? - за пореден път се разнесе тревожният шепот на Жул. Намираше се един клон отгоре на брат си, но въпреки това не можеше да различи добре дали прозорецът на имението показва стаята на баронеса Х или общата тоалетна за слугите.

-- Разбира се, че не съм. Но пък имам по-добър опит с омъжените жени, отколкото който и да е друг в Лондон, Уест енд или Ийст енд.

По това време една чисто черна котка, която невъзмутимо се беше разхождала по клоните зад тях, презрително обърна поглед към алхимика и със замах на опашката си напусна сцената.

Жул не обърна внимание. Започваше да подозира, че това, което внимателно съзерцават, е общата тоалетна - но за аристократите. Представляваше нещо като стол без крака, скрит със завеса от останалата част на стаята, каквато и да беше тя. До столчето бяха наредени неизбежните кофи за изхвърляне на отпадъците и - Жул почна да се съмнява - може би това беше функцията на прозореца, пред който се бяха надвесили. Затова бутна с тока на обувката си намиращият се под него Фулканели и му посочи с пръст нагоре.

-- Какво, ще вали ли? А, това там да не е ангел? Няма да се учудя!

Жул го погледна объркано, после стрелна поглед нагоре към русата слугиня с розови бузи, която съвсем нямаше сладкото изражение на лицето си, което би имала в други ситуации.

-- Raus! Raus! Französische Bastarde!

-- Францьозише? - учуди се Фулканели.

-- Бастарде? - уплаши се Жул.

Но и двамата нямаха време да довършат дългите немски думи, защото слугинята вече изливаше кофите от аристократичната тоалетна отгоре им. Значи те през цялото време бяха били пред слугинската. Е, късмет.

-- Моят дом е моята крепост, а?  - въздъхна Жул, вече на земята, мокър, потен и мръсен. - Или моята крепост е моят дом... айяай... как мирише...

-- Францьозише? - не спираше да се пита Фулканели. - Как разбра?

-- Сигурно по големите носове - предаде се Жул и падна омаломощен сред добре подрязаната трева.

* * *

Фулканели пръв отвори вратата на хола и разгони с ръка гъстите вълма тютюнев дим, които се втурнаха насреща му.

-- Някакъв успех? - попита демонът и алхимикът едва успя да различи димящото връхче на кубинската пура някъде под искрящите зелени очи.

-- Н-н-не, само малко подаръци.

-- Къде са? - учудено го погледна Леонард.

-- В банята, в кофата и, опазил Бог, далече от къщата и мен - смирено отвърна алхимикът.

-- Изобщо верни ли са тези китайски предания? - запита Жул, затваряйки вратата, въпреки че димът вече проникваше и към куличката на къщата. - Че като погълнеш всичките тези... вещества... или някое от тях...

-- Нефрит, живак, хематит - заучено рецитира Фулканели със затворени, изморени очи.

-- ... тези очевидно отровни вещества - продължи Жул, - ако ги погълнеш, ще ти удължат живота? Само защото те самите издържат дълго? По същата логика можем да ядем и обикновени камъни.

-- Не ми говори за камъни - измърмори Фулканели с все още затворени очи. Беше минал само един ден, звездите се изписваха тепърва по небесния плащ, той беше продал поне петдесет пакетчета с шоколад. Но всичките онези холандци, бристолци и швейцарци бързо бяха разкрили тайната му и големите им компании вече бяха завзели и патент, и пазар.

Демонът вдигна рамене:

-- Нямам идея. Еликсир на живота или еликсир на безсмъртието или както и да го наричаха арабите не ми е прироритет, както можете да разберете.

-- Тогава няма ли да е възможно - колебливо започна Фулканели - да получа още един философски камък? Наистина, наистина ми трябват пари. Само пари, нищо друго. Има пари - има живот. Запасите ми просто свършиха, иначе бих могъл да използвам всяко едно от тези вещества. Не ме е страх да пробвам - запърха с мигли.

Леонард поклати глава, пренебрегна останалата част от въпроса му и просто каза:

-- Обикновено пуша една пура за час и половина. Така, заради продължителното удоволствие. От тази съм изпушил половин час. Остава един. И тази нощ не мисля да се успивам.

След което отново повтори фокуса с изчезването. Фулканели беше на ръба да каже много ругатни, но се усети, че проклятията не биха имали кой знае какъв ефект, върху някого, който може да прокълне душата му за вечни времена. Просто се отпусна и потъна още по-дълбоко в прокъсаното кресло:

-- Защо, по дяволите, не ми отговори просто и ясно?

-- Той ти отговори - Жул клекна до него с наведена глава. - Каза, че имаме един час време да открием какво представавлява еликсирът на живота.

* * *

-- Сигурен ли си, Жул? - изсъска Фулканели.

-- Разбира се, че съм - дойде отговорът от високия продавач на чай в сиви, работнически дрехи. Нито един от двамата не докарваше въпросния вид на търговец на чай, но кръпките можеха да окажат допълнителна помощ пред баронеса Х. Фулканели залагаше на състрадателността на посочената дама, като види двама изгладнели, избеднели търговци, чиито магазин Скотланд Ярд несправедливо са затворили и които някак си трябваше да продадат останалата стока. А баронесата определено обичаше чай преди раздялата им. Алхимикът се молеше положението да не се е променило и след нея.

Пък и Жул се беше съгласил мигновено с идеята. Изглеждаше по-отчаян, отколкото се полага на човек, играещ с душата си срещу демон, който никак не изглеждаше средна класа. Единственият начин да вземат пари за всичките онези отрови, които уж съставяха еликсира на живота, минаваше през майчинско-любовните чувства на баронесата към по-малкия му брат. Жул после щеше да му дърпа ушите за това, че се занимава с богати стари моми, които са с десет години по-възрастни от него. После, само да има после.

Фулканели застина на повдигнатия праг пред масивната врата и почука. Отвори му възрастен иконом в черен фрак и го попита какво ще желае, макар да не пропусна да отбележи с поглед собственото си нежелание да вижда двамата ''търговци''.

-- Баронесата е стара моя приятелка - отвърна алхимикът и веднага прехапа устни. Никога не наричай жена, дори приятелка, ''стара''! - Исках да кажа... тя е свикнала да доставям чай пред вратата й всеки месец. И предполагам, че дори сега тя пак би желала да направя същото.

Икономът се направи, че му вярва, но все пак повика едно слугинче и му заповяда да предаде съобщението на баронесата. Слугинчето изглеждаше заплашително немско и когато очите му срещнаха очите на Фулканели, последният срамежливо свали фуражката си, докато жената му смигна палаво. Лош знак, помисли си Жул, който тъкмо разопаковаше част от стоката.

Баронесата слезе в черна, домашна рокля, която обаче не правеше компромис с накитите. И която никак не скриваше почти изпъкващата костна система на баронесата, от която и страна да беше погледната.

-- Добър ден, милейди - Фулканели се поклони с такова изящество, че дори оплешивяващите страни на черепа му изглеждаха изискани. - Имам честта да ви предложа...

-- О, cheri, cheri! - възкликна баронесата без да обръща внимание на присъствието на иконома. Ако беше професионалист, последният нямаше да обърне внимание на поведението й. - Ако знаеш от каква скучна вечера ме избавяш, скъпи мой френски рицарю! Ах - доближи тя устни до ухото му, - сега тъкмо трябва да отпътувам със съпруга ми, както вероятно добре знаеш. (Фулканели потвърди, че всичко знае, и се зарадва, че никой не вижда в момента изненаданата му физиономия.) Искаш ли (баронесата облиза сухите си, безкръвни устни) да избягаме заедно? Това ще е нашата брачна нощ! Или може би - младоженката бе обзета от пристъпи на романтичност - това ще е нашата последна брачна нощ заедно, рицарю мой!

Жул просто седеше отстрани, стараейки се да не показва същестуването си. Не беше очаквал такава южна пламенност от сухата баронеса с мрачно изражение от типа на: ''Кой е създал този проклет свят? Не можеше ли да създаде само мен и моето съвършенство?''

Фулканели нямаше вече време и да се изненадва, просто реши да продължи да играе играта и предложи на баронесата да й покаже ''какво й носи'' в нейните покои на горния етаж. Все пак добави за пред иконома, че не е прилично да остава сам с омъжена жена, затова покани и брат си да се присъедини към тях. По стъплата прошепна на възбудената жена до себе си, че това всъщност е ''кочияшът за бягството им''. Жул само измърмори едно ''Казанова'' и го последва.
После щеше да си спомня как всичко се обърка след затварянето на вратата към семейната спалня.

В началото тримата бяха в съответните позиции: Фулканели на стол с пакетче чай от бергамот в ръка и парченца шоколад в добавка, баронесата седнала на леглото срещу него и съсредоточена да прави комплименти на буйните му коси и  Жул, застанал прав до вратата с всичките други сандъци в двете ръце.

В края на пиесата, когато лорд Х, родителите на младоженката, немската слугиня, всичко живо в къщата и даже Граграк на отсрещния прозорец пристигнаха и наблюдаваха, стратегическите места се бяха изместили така: Фулканели по гръб на леглото с вдигнати крачоли и блуза, в опит на сваляне на панталоните; баронесата скочила над него като хищен леопард (образът беше подсилен от острите й нокти, вкопчени в единия прасец на алхимика) и Жул, застанал прав до вратата, изпуснал всички сандъци от ръцете си.

Лордът - опиянен от обилната вечеря - припадна, баронесата се хвърли да го свестява с плесници (повече за собствено удоволствие), роднините си потърсиха удобни столове да наблюдават театъра, но за жалост слугите прекалено бързо изхвърлиха двамата продавачи на чай, които Граграк посрещна на улицата. Единственото здраво нещо, останало по Фулканели, беше пакетчето чай от бергамот. Последното парченце шоколад за деня беше останало там горе, стъпкано или още по-зле - изядено завинаги.

-- Е - алхимикът реши да извлече някаква поука от злощастното събитие, - поне мисля, че открихме еликсира на живота.

Жул намръщено го погледна, но брат му не забеляза буреносното изражение, а просто довърши:

-- Чаят.

След което се запъти към вкъщи, където свари съставките на пакетчето и трябваше да си признае, че най-хубавият чай е този, който си откраднеш сам.

Think you force him to expose: 
all above and all below. 
You're never able to unveil 
what you had to feel... 

-- Ами хомункулусът? - седеше Фулканели с безцелен поглед в една изключително интересна паяжина.

-- Не стигат шоколадът и чаят? - засмя се демонът срещу него.

Беше запалил сигурно вече пета пура по личните му изчисления, докато чакаше алхимикът да свърши с извиненията, увещанията и всички други фигури на човешкия език. Жул стоеше зад вратата, в коридора и подслушваше с позволение.

-- Трябват ми парите - настояваше по-малкият му брат. - Не е чисто егоистично, не е! Трябват ми парите.

-- Дори на мен ми трябват, драги - демонът вторачи изпитателен поглед в него. - Алхимията не е практична наука. Тя е за тук (той посочи с пръст към слепоочието си) - повече философия, отколкото магия. И повече провал, отколкото успех.

Забелязвайки притихналите очи на алхимика, Леонард продължи:

-- А и хомункулусът е отговорност, която ти не можеш да поемеш.

Стана и потупа смъртния по рамото.

-- Ти вече си имаш един хомункулус, за когото да се грижиш.

И погледна към Жул. Фулканели проследи погледа му и сякаш за първи път забеляза мъртвешката бледност на лицето на по-големия си брат. Леонард се усмихна, хвърли пурата в нещо, което вече имаше функцията на пепелник, и се насочи към вратата.

-- Наистина - въодушеви се Фулканели, - наистина. Философски камък, еликсир на живота. Баста, те са за други епохи!

Срещна одобрителния поглед на брат си; устните на Жул бяха свити, но очите му се усмихваха. Фулканели продължи:

-- Сега и тук, в Лондон, ни трябват само чай и шоколад. Чай и шоколад! - съгласи се сам със себе си и тръгна да изпраща демона. - Ще използваш вратата? Това даже позволено ли е за демоните? Ами сделката, ами душите? - изведнъж се досети той.
Леонард просто махна с ръка и застана на края на коридора, където Лили вече намяташе късото си палто. Нещо сякаш облада Фулканели и той извика:

-- Но, по дяволите, ох, съжалявам, ох, по дяволите! - алхимикът видя неодобрителния поглед на момичето и се изчерви. - Исках да кажа... всичко това е истина! Свръхестественото, алхимията, магиите, сигурно и хомункулусите. Това е повече! Много повече! И от пари... и от щастие... и от всичко друго от значение, каквото и да е то. Това е истината! Истинската истина! Искам истината! Хората искат истината!

Демонът го изгледа студено и късо отсече:

-- Не знам за каква истина говорите.

Фулканели остана озадачен, ръцете му се отпуснаха до тялото. Жул напразно се опитваше да го успокои с приказки за ''чай и шоколад'', как ще изкарат много пари, как ще са спокойни да мързелуват веднъж в живота си. Как Жул ще се излекува от треската. Брат му не го чуваше. Погледът му беше закован в черния гръб на демона, в изчезващото му присъствие зад близкия ъгъл.

Тогава малкото русокосо момиченце се обърна за последен път към двамата братя и простичко им смигна. Фулканели разбра обещанието й и почти извика от радост, докато Жул премигваше от недоумение. Когато двете фигури се скриха зад отсрещната сграда, по-малкият брат лукаво смигна на другия и бързо затвори входната врата, попречвайки на изгрева да навлезе вътре.
После се отдалечи с подскачащи стъпки по коридора към кухньолабораторията си, като през цялото време се опитваше да измисли подходяща мелодия за съчетанието ''чай и шоколад''.

* * *

-- Колко партии пропуснах? - попита демонът през зъби, стиснал неизбежната пура в уста. Еди тъкмо се криеше зад вратата, но като отбеляза липсата на какво да грабне от ръцете на приятеля си, скръбно затвори вратата след него.

-- Считайки тези от вчера вечерта или не? - попита Фред съвсем сериозно.

-- Добре де, съжалявам, че не ви известих. Поне - въздъхна демонът и се намести до него на канапето.

-- Моля? - попита мистър Морган, разположил се на един от столовете около масата.

-- Съжалявам - виновно повтори Леонард и по устните му веднага заигра лукава усмивка. - Сега кой иска да загуби малко пари и златни часовници срещу мен?

Другите му направиха място на масата за бридж, докато Лили се самонастани до Ейдън. Двамата се спогледаха като военачалници над купата с бонбони, но нито един не направи решаващия първи ход за известно време. Ако ги беше видял, графът щеше да преосмисли значението на ''вълчи поглед''.

Еди започна да се навърта около двамата - той никога не се настаняваше на едно място.

Неспокойната тишина в стаята продължи. Леонард усети погледите на другите да се спират съвсем случайно върху него. Повече от веднъж. Предаде се и им разказа всичко за двамата братя-алхимици, като спести няколко деликатни подробности около магиите.

-- Ами частта с подчинението? - попита графът след като отпи глътка уиски. - Вярно ли е, че по време на сделката си им бил като подчинен?

-- Бях същинско невинно кученце - Леонард издиша дим от пурата си, - съжалявам за сравнението. Всъщност... както всичко друго и това не беше истина. Никой никого не контролира, никой ничия душа не взима.

-- Защо им ''помогна'' тогава? - настоя върколакът.

Останалите се засмяха на глагола. Демонът отвърна:

-- Просто ми бяха симпатични, колеги алхимици са. (Засмя се и той.) И вярваха във всички онези страхотии за душата и сделките. Смъртните просто са свикнали да се страхуват от такива неща (повдигна рамене) - от времето на папите ще да е. Те наистина бяха страшни, индулгенции или не; Стивън ми е свидетел.

Мистър Морган мълчаливо се съгласи след като си спомни за общия им опит в средновековната област след което отхапа още едно шоколадово блокче от кутията си.

Taming your seraph but who is in control:
You or the demon called curiosity, Mephistopheles?

*Abandon hope all ye who enter here. (Dante)