Вълците виеха нейде в гората, а клоните на дърветата се поклащаха зловещо в ритъма на музиката, дирижирана от съществата на нощта.

Девственият сняг, покрил не само Цугшпитце, но и всичко около него, искреше с невиннатата бялост, и отразяваше светлината на луната...

Там нейде, между мрачните иглолистни дървета крачеха четири персони, които ние познаваме много добре:

Най-отпред вървеше граф Винсънт де Лейси, потомственият аристократ-върколак, който в момента оглеждаше и душеше за потенциална опасност.

Следващ крачеше вампирът Стивън Морган, доволен от възможността най-накрая да излезе от къщата и да „подиша” чист въздух; пред деня бе прекалено светло за него, из тези снежни земи.

След него беше притесненият нефилим лорд Ейдън Шелби. Той бе градско чедо и недолюбваше тайнствата на нощната гора.

Последен се промъкваше черният котарак Фредерик ван Аделберг – в момента в човешка форма-и за разлика от своя по-млад приятел, се наслаждаваше изключително много на нощта.

Ейдън потрепера.

-         Трябваше да убедим Леонард да дойде с нас. Можеше да направи някакъв номер с огъня. Умирам от студ. – оплака се.

Леонард, демонът на компанията (буквално), както и таласъмът Еди, бяха разгледали наоколо през деня и, честно казано, никоя сила на света не би могла да накара Лео да направи нещо, което не му се прави. А Еди от години се придържаше към мъдрия избор, да прави това, което прави Лео, защото демонът успяваше да оправя всичките си проблеми с минимален риск от неприятен край, причинен от нечии разкъсващи зъби, или нещо подобно. Пък и навън наистина беше студено. Цялото му съзнание бе срещу идеята за нощна разходка. Не и тук, в тази непозната земя, и точно това място, където границите на всичко изтъняваха и се огъваха...

Тази сутрин бяха пристигнали на въпросното място – в Германия, по-точно – в полите на Алпите. Всички се нуждаеха да се избягат от задушната натрапчивост на Лондон.

Разбира се, имаше трудности от всякакъв род – примерно, Фред оказваше яростна съпротива срещу идеята да отиде в Германия – и трябваше да го държат упоен до края на пътуването. Дори го завързаха.

И така, те се наслаждаваха на природата и шанса да избягат от опасността и непрекъснатите наредби от страна на кралицата.

Та, нека се върнем към онези четиримата, които вървяха незнайно накъде из нощната гора.

Снегът хрупаше зловещо под краката им.

Вълчият вой звучеше много по-близко.

Ейдън подскочи стреснато, нещо падна. Разбира се, страхът му бе напълно неоснован, защото техният граф можеше да набие всеки вълк, а защо не дори десетина наведнъж? Фредерик също се страхуваше, макар че не би си признал – вълците винаги събуждаха у него онзи древен страх – страхът на котка от гонещото я куче (да, както и от графа във вълча форма. Всъщност, беше се случвало неведнъж другите да бъдат свидетели на такава гонитба).

Но нека се върнем в мрачната горица под живописния Цугшпитце.

Нещо бе паднало от раницата на Ейдън (ха! Да, раница), и всички други се наведоха да видят.

-         Какво е това? – зададе очевидния въпрос Стивън.

Лорд Шелби прехапа устни. Графът го погледна въпросително и настоятелно.

-         Е?

-         Амии.... честно казано, напълно бях забравил, че я нося....  – започна Ейдън.

-         Е?

-         Ами... няма лесен начин да се каже, но.... откраднах я от Лео – изплю камъчето най-сетне.

-         Ти... какво? – бавно изговориха всички останали, и то едновременно, с широко-отворени, шокирани очи.

-         Нима си се отчаял от живота и искаш да се самоубиеш? – отбеляза Стивън, съвсем на място.

-         Защо някой би искал да направи нещо такова? – с отчаян глас питаше Фред.

-         Добре, ще обясня. Само...  няма значение. Ами.... изпитах огромно влечение към тази книга. Беше оставена ей така в стаята му.... – започна Ейдън – и като минавах оттам, ми се дощя ужасно много да вляза и да видя какво има вътре – без някаква особена причина. Е, влязох, и първото нещо, което видях, бе тази книга. После, без да се усетя, я грабнах, върнах се в стаята си и я скрих....

Графът търкаше челото си, без надежда да спре идващото главоболие.

-         Това очевидно не е обикновена книга! Погледни я – посочи той към томчето, паднало върху снега. С дебели корици, като че излъчваше светлина. – Кой знае в коя магия на Леонард пак сме се забъркали! (бел.авт.По тези думи проличава, че се случва редовно. По чия ли вина?) Добре! Никой да не я пип...

-          Какво казваш? – съвсем невинно попита ван Аделберг, който вече я бе отворил. От страниците блесна ослепителна светлина. Книгата ги придърпваше в себе си.

-         Фреееед, идиот такъъв....

А междувременно, някъде другаде, един раздразнен Леонард обръщаше цялата къща с главата надолу, търсейки нещо....

***

Стив Морган отвори очи. Стана и се огледа.

Под краката му все още имаше сняг, а срещу него...

... се извисяваше замък.

Един огромен, древен, каменен, средновековен, обрасъл в разни неща замък.
Разбира се, по универсалния закон на логиката на литературните герои, Стив се запъти към отворената порта.

Влезе.

Пред него се разкри огромен, мрачен коридор, с мраморен под, и древни картини по стените. Направо си личеше кои са рисувани след Ренесанса. По тавана бяха изрисувани красиви ангели.

„Колко типично!” помисли си с насмешка Стив.

Из въздуха се разнасяше миризма на мухъл, прах, биодеградация, и мокра кокошка. След този ароматен анализ, Стив заключи, че трябва да намери някой от обитателите. По демоните, дори не знаеше какво прави тук!

След известно време, едната от стените на мрачния коридор се превърна в красива колонада, която позволяваше достъп до една....

...невероятна градина.

Навсякъде имаше увивни лилии и рози, а и не само. Гледката беше толкова невероятна, че направо му спираше дъха... или щеше, ако той имаше такъв.

Закрачи между алеите, оглеждайки красотата, разпростряла се около него, докато не видя нещо...

...крайно странно. Върху една от пейките имаше една мокра кокошка. Но не каквато и да е мокра кокошка, а заспала мокра кокошка.

„А, ето откъде е идвала миризмата...” помисли си Стив, и понечи да продължи „Да видим...

...

...

...

Чакай малко.”

Върна се назад, и се наведе над спящата кокошка. Внимателно я побутна с върха на пръста си. Реакция – никаква. Побутна я отново. Реакция – никаква. Хвана я и я вдигна във въздуха. Реакция – никаква. Но беше жива – усещаше й пулса, и чуваше как кръвта й тече през вените.

Едно малко съмненийце започна да го гризе.

Остави кокошката, и продължи нататък. Нататък, към езерото, в което имаше заспали лебеди.

-         Добре де – изнерви се той. Огледа се, и се запъти към една врата, която му изглеждаше надеждна.

....

След двучасова разходка, Стив срещна – не, пардон – намери поне петнадесетима спящи стражи, цяла зала със лордове и дами, заспали насред гулая, че и дори крал и кралица. Съмненийцето нарастна в огромно, гризящо Съмнение, и той реши да се оповава на клишетата  - затърси стълби.

Най-накрая ги намери, и бяха точно тези, които му трябваха – стандартните извити стълби, водещи към върха на най-високата кула.

Когато вече му беше писнало от стълби, стигна до края им. Пред очите му се разкри интересна, но и в никакъв случай изненадваща гледка. В стаята имаше едно....

....легло с балдахин, на което се беше проснала сладострастно Памела Андерс.... оп, моя грешка, имам предвид, разбира се, една красива принцеса. И то не каква да е принцеса, ами...

...червенокоса принцеса. Спяща, разбира се. Истинска изненада.

Стив се приближи до нея, и се загледа в красивите й черти, румените бузи и червените устни.... наведе се нежно над нея и...

...я захапа за врата.

***

Фред се събуди с главата надолу, което в никакъв случай не би нарекъл „удобно”. Стана бавно, изтръска си дрехите, и реши да проучи в какво място бе замъкнал себе си (и другите).

Това, което видя, не го изненада особено. Той бе свикнал на странни неща, и вече нищо не можеше да го изненада много-много.

Пред него се простираше голяма градина. Пълна с рози. По някаква незнайна причина, същевременно валеше сняг, леко трупащ се върху храстите с бели и червени цветове.

От измежду розите, се чуха гласове. И то не какви – женски гласове. Фред инстинктивно наостри уши. Говореха си за времето.

Обмисли възможностите си и реши да действа.

....

- .... и той беше ол лайк „Какво по дяволите”?

-         Даа, тотално!

Разговорът на двете момичета, седящи сре розите, бе прекъснат от черния котарак, който се беше появил „отникъде”, и най-нагло почна да се търка о глезените им и да мърка.

-         Скуииииииии, котенце!!!!!!!!1111едноедноедно – писнаха и двете едновременно и се надпреварваха коя да го гушне първа, i.e. да го допре до младите си, пърхащи (бел.авт. Добре бе, що за описание е това? „Пърхащи гърди”. Моите не го правят тоя номер!!!) гърди. Дотолкова се отнесе от това, че забрави първоначалната си цел, и реши да импровизира.

Като за начало, се изкашля, но не го чуха. Опита отново – безрезултатно. Измяука силно – това само засили писъците им от кютнес. Тогава, той се измъкна ловко от ръцете им и се скри в храстите.

Трябва да се изясни факта, че Фред не знаеше къде се намира, но и не помнеше как е пристигнал там, и вследствие на тези два факта, той беше сигурен, че се намира в сън, и следователно може да си прави каквото си иска. (бел.авт. Не правете това вкъщи!)

....

След около половин час, двете момичета се бяха уморили да търсят хубавия котарак с лъскавата черна козина и седяха нацупени на предишните си места. Дори не забелязаха младият мъж, който  вървеше бавно към тях.

-         Ахем? – изкашля се той?

Момичетата се стреснаха и скочиха на крака.

-         Д-добър ден – измъмри едната, изчервявайки се, а другата просто гледаше надолу.

-         Добър ден, fair maidens – каза „непознатият” и се поклони дълбоко. – Аз съм принц Фредерик, престолен наследник на Дания. (отново бел.авт. Е, истинският е женен, така че....)

Двете момичета направиха реверанси.

-         Аз се казвам Белоснежка – изрече по-малката, с руса коса и сини очи.

-         Моето име е Червенорозка – каза по-голямата, с червена коса и зелени очи.

„Принцът” се усмихна.

-         Аз бях този котарак, който вие прегръщахте преди малко. Бях превърнат от зла магьосница в животно, но вашата любов ме спаси! – рече той, гледайки в невинните, наивни и вярващи очи на момичетата, които приемаха всяка негова дума за чиста пара.

-         Това е невероятно! – отговориха и двете в един глас.

-         Да, но е истина! Какво ще кажете да се ожените за мен? – предложи „принцът” с „аристократична” усмивка.

-         И двете?

-         Да, в моята страна, Дания, която се намира отвъд морето, полигамията е нещо естествено.

Ако някой ги наблюдаваше, щеше да се почуди как „принцът” успя да изрече такива лъжи, без да му се раздвои езика или да изплюе някоя друга змия.

***

По-младият-отколкото-изглеждаше лорд Ейдън Шелби вече час се луташе из тъмната, негостоприемна гора. Беше още по-страшна от онази, последната, ако беше дори възможно.

Ta, той се огледа внимателно. Както си стоеше скрит зад едно дърво, покрай него минаха (и дори не го забелязаха!) две малки деца – момиче и момче, близнаци. Следвайки инстинкта на преждевременно пораснало дете, Ейдън ги последва тихо-тихо. Не, че си имаше на идея накъде вървят.

По разговора им заключи, че са големи мрънкала. Само мрънкаха колко им било тъжно, че родителите им ги изоставили в гората. Ейдън беше сигурен, че неговата съдба – а именно, това, че майка му се опитваше да го изяде напоследък, когато не беше вършил зло – е по-лоша от тази на децата пред него, и че те не трябва да се оплакват толкоз. И най-странното беше, че малкото момченце човъркаше някакъв комат хляб и непрекъснато изсипваше трохи по земята. Що за възпитание, не са ли ги учили да не хабят храната!, помисли си Ейдън, унищожителят на милиони близалки.

Ейдън много обичаше близалки. Дори когато беше хлапе, той обичаше близалки. Затова, когато двете деца стигнаха до една къща, съградена от каремел,  бяла халфа и близалки, той беше на ей толкова (бел. авт. Обърнете се към автора за да разберете колко точно :D ) от това, да игнорира лапетата и просто да се хвърли на къщата.

Затова без да се съмнява в истинността на сладките, представени пред него, той храбро закрачи към къщата, окичена от близалки, нуга-халва и марципан, след като двете деца се бяха скрили някъде. Честно, на кого му трябват такива мрънкала!

Докато ръфаше сладкото, чуваше някакви шумове овътре, но не им обърна особено внимание.

И тогава дойде моментът, в който той осъзна, че не харесва тялото си на „старец” – след някакво миниатюрно количесто шоколад (лайк, 3 килограма), на него му се допиваше вода – недопустимо! Преди никога не му се случваше!

Смъкна се от покрива, като омаза коженото си палто в сметана, и почука на вафлената врата. Изглежда никой не го чу, затова той почука отново. Не успя да премери силите си, обаче, и в крайна сметка направи една дупка във въпросната вафлена врата.

-         Извинете! – смъкна той притеснено и отвори вратата.

Пред  неговия взор изплува една стъклена кана, пълна с вода. Кристално-чиста, планинска вода, с минерални свойства, полезна за стомаха, метаболизма, и, разбира се, за утоляване на жаждата.

„ВОДА!!!”, изкрещяха То, Аз и Свръхаз. Явно беше по-жаден, отколкото си мислеше.

Хвърли се стремглаво към тази бленувана прозрачна, безвкусна, но жизненоважна течност, в устрема си се блъсна в нещо, игнорира това, спъна се, залитна, падна, стана, продължи, и стигна до заветната цел, грабна каната и пи! (бел.авт. Защо имам чувството, че описвам житието на някой „велик” комунстически деец, макар че няма нищо общо. Уиърд о_О)

Когато беше утолил явно не-чак-толкова безкрайната си жажда, се обърна, за да види какво и кого всъщност има в тази къща.

Изненадата му беше несъществуваща, когато видя двете мрънкащи лапета, изплашени и треперещи, в ъгъла. Гледаха стреснато нещо в печката, но Ейдън не забеляза нищо особено там – огън като огън, топяща се плът като плът.

Вдигна рамене и се върна обратно към покрива от джинджифилови бисквитки.

***

Граф Винсънт де Лейси беше намръщен като буреносен облак. Беше забъркан в поредната глупост на „Млади и безотговорни Co.”,т.е. Фред и Ейдън. Толкова беше ядосан, че му се щеше да ги изяде, сириъсли!!!

Изведнъж зърна нещо червено да се подава измежду тъмните дървета. Приближи се, за да види какво е.... и нещо в него подаде грозната си физономия над подтиснатата вълча природа.

В него се събуди един древен инстинкт, предаван от дядо на  баща, от баща на син, от син на върколак....

Из тъмната, злокобна гора безгрижно подскачаше едно малко момиченце, стиснало голяма кошница в едната ръка, загърнато с червена пелерина.

Истина е, че графът не беше бик, теле или какъвто и да е рогат добитък, но факта, че поколения наред вълци бяха жадували за пържола алангле от малки момиченца с червени пелерини оставяше своя отпечатък в първичното подсъзнание дори на върколаците.

Имаше достатъчно самоконтрол, за да не се превърне веднага, но забравил проблеми и възмущения, започна тихо и незабелязано да преследва малката червена фигурка.

След известно време, страстите му се уталожиха и той помисли трезво.

....

-         Добър ден, госпожице. Накъде сте се запътили с тази голяма, тежка кошница? – изговори старият вълк.

-         Към баба! Тя е болна, и аз й нося кифли с масло и компот от ягоди! Мама ме изпрати! – звънна енергичния млад гласец на момиченцето.

-         Ааа, така ли? Ти си добро момиченце, слушаш майка си много.

-         Така е!

В този момент старият вълк не се сдържа, и скочи на малкото момиченце.

Да я изяде, разбира се! Какво си помислихте, стари перверзници такива! Нищо ли? Само аз ли? Ооо.

Но лошият стар пер...вълк беше жестоко изненадан, когато малкото момиченце се усмихна със своите.... множество... остри зъби?

Старият вълк отсочи стреснато назад. Малката пусна на земята кошницата, пълна с човешки крайници, и извади от сгъвките на пелерината си един кървар сатър.

-         Ммм, вълча пържола алангле!

***

На Леонард в крайна сметка му стана ясно, че книгата НЕ Е в сградата. Излезе, и за негов късмет, или по-скоро, не беше късмет, а талант – я намери веднага. Вдигна я от снега, изтупа я, и се върна обратно в хижата.

И сега какво, да не си помислите, че той ще направи магия и ще ги освободи?

Нищо подобно.

Беше му скучно, нуждаеше се от четиво в тази мрачна утрин, когато най е приятно да се седи пред камината с пура в една ръка и книга в друга...

I

Върху писмото беше застинал кралският печат, недокоснат. Нямаше координати, имена или дата на получаване. По простата причина, че писма от този вид пристигаха веднага, от ръцете на бързоходен пратеник в кралска ливрея и потропващи обувки.

Последният току-що бе изпратен от Лилит, която сложи писмото бавно на отрупаното бюро, между големия глобус и копието на асирийски воден часовник. Преди да притвори вратата, секретарката хвърли един многозначителен и настойчив поглед към вампира, сякаш искаше да й разкаже съдържанието още преди сам да го е узнал.

Стивън размаха с ръка сгъстилия се дим и нетърпеливо разпечата плика. Третия за нощта с кралски печат. Втория за нощта все още неразрешен. Чудесно. Дано, за разлика от първия, не предполагаше посещение на места с Лилит, които по-скоро приляга да посетиш сам, и дано, подобно на втория, включва някои допълнителни ''сладки'' заплащания. В буквалния смисъл.

Самото писмо не беше по-дълго от пет реда, кодифицирани изречения. За незапознати очи представляваха безсмислен пасаж от не по-малко безсмислена детска книжка.

''— …всичко, което започва с буквата М, като например: мишемор, месечина, мисъл и множество, знаете… казва се и малцинство… А вие виждали ли сте някога картина на множество?

— Наистина, сега вие ме питате… — каза объркано Алиса — не мисля, че…

— Тогаз не говорете — отсече Шапкаря. ''

-- Отново на лов за мишки, хм - прошепна на тишината вампирът и недоволно погледна угасващото връхче на цигарата. През съзнанието му пробяга мисълта, че това занимание би прилягало повече на друг, но бързо подтисна недисциплинираната идея и се зае със задачата.

Облече незабележително светло палто и навлече зимните си обувки. Дръпна тежката, орнаментирана завеса и улицата светна пред очите му в цялата си снежна прелест. Колелата на случайни файтони и стъпките на още по-случайни фантоми на тъмнината бяха прорязали девствения воал на улицата. Но короните на дърветата и спящите покриви на околните къщи стояха уютно сгушени в смъртоносната ледена хватка. Маслото замираше в уличните фенери, но мръснобялата луна сластно разстилаше лъчите си по смъртната земя.

Вампирът си позволи един дълъг всмукващ поглед, докато ръката му неволно и по навик пропълзя по пианото. Без да гледа изсвири мелодия, композирана наслуки, и се усмихна на нетипичната й веселост. Песъчинките в пясъчния часовник, разположен върху повърхността на инструмента, затракаха в стъкления си затвор.

Наближаваше полунощ. Часът на смъртта.

*          *          *

Лилит го изгледа с неприкрито любопитство, когато бързо излезе от кабинета, дооправяйки шала си.

-- Нов случай?

-- Не бих го нарекъл ''нов'', по-скоро пореден. Но, хей, вече имаме връзката между предишните четири. И мотива за отвличане.

-- Свръхестествени способности - констатира тя.

Един непослушен кичур се спусна над лявото око на вампира, който се опитваше неуспешно да го прати в изгнание зад ухото си.

-- Четеш ми записките... - не довърши той.

-- Говориш насън.

-- ... и то в работно време - лицето му изглеждаше като изсечено от камък миг преди да избухне в неподправен смях. - Трябва ми цигара...

-- Вече си изпълни лимита за денонощието - Лилит сви привидно безгрижно рамене, докато изглаждаше гънките на палтото си. Шефът й я бе изгледал неодобрително - все пак ходенето по местопрестъпленията не й влизаше практически в работата, - но той затова си и беше шеф. Да неодобрява, като вътрешно се радва на компанията.

При отпора, който получи, Стивън равнодушно се съгласи и тръгна към преддверието. Отвори галантно вратата, като размаха ръката си напред в прекалено широк жест, докато другата скрито сви малка кутийка в дълбокия джоб на палтото. След като Лилит излезе нищо неподозираща от къщата, вампирът заключи, провери ключалката два пъти под зоркия поглед на секретарката си, и със стаена наслада усети цигарената кутия в джоба си. Разбира се, нямаше да я крие дълго време от Лилит. Тя винаги го хващаше, това беше идеята на цялата игра.

-- Да повикам карета? - предложи тя.

-- Май ще ни трябват няколко - Стивън доби престорено-замислен вид и извади малкото писмо. - ''Месечина'' и ''мисъл'' са буквално ясни, но ''множество''...

Лилит почтително го изчака да изкара докрай мъдреческата си сцена. Сега щеше да вдигне весело поглед, уж озарен от откритието, и да й разкрие тайния код. Да, точно така, невинно и по детски. Хитрец.

-- Търсим улица с много тълпи - съобщи вампирът.

-- Тогава да побързаме, скоро целият град ще се оживи.

-- Ще оживее, искаш да кажеш - смигна й Стивън и махна с ръка на полуспящия, получакащия файтонджия, спрял на отсрещния тротоар.

Месецът бледнееше като сълза. 

II

Противно на всички очквания, тази нощ Лондон тънеше в напрегната, мъртва тишина.

- Площадът изглежда странно празен без компаньонките и  пияните джентълмени – въздъхна Лилит, докато поемаше ръката на вампира на слизане от файтона.

Стивън се усмихна горчиво:

- Можеш ли да ги виниш. Униформите биха накарали и мен да си остана у дома дори през такава красива вечер.

Скотланд ярд буквално бе пренесъл главната си квартира в сърцето на Лондон, под откритото зимно небе и изглежда не смяташе да улесни  мистър Морган в разследването му ни най - малко. Дузина полицаи пъплеха из снега, заличавайки старите дири, като разпитваха хаотично вкочанените си свидетели.

- Щеше да е много по – лесно да огледаме местопрестъплението в прикритието на тълпата, вместо да ставаме център на внимание сред полицаите – довърши вампирът, подавайки няколко банкноти на премръзналия кочияш. – Така и не разбраха, че цялото това представление вдига само ненужен шум.

- И ако това не е скъпият мистър Морган – прям, както винаги – прозвуча нисък мъжки глас зад гърбовете им.

Стивън не побърза да се обърне. Вампирът приглади вълнения си шал, отмести един непокорен кичур коса и едва тогава бавно извърна глава, за да посрещне почервенялото от студа лице на инспектор Пъмпфри.

- Пърси – студено отбеляза вампирът.

- Инспектор Пъмпфри, мистър Морган. Нека спазваме протокола. Което ми напомня, че достъпът до местопрестъплението е ограничен. Такива като вас, кхм – прокашля се пълничкият полицай, - детективи, нямат място тук. Моля, върнете се с дамата си, откъдето сте дошли.

- За съжаление не мога да направя такова нещо, инспектор Пъмпфри – отвърна Стивън с почти истинско съжаление в гласа си, след което кимна на Лилит подканващо.

Младата жена бръкна в джобовете на палтото си и извади малка бележка. Подаде я на униформения с вежлива усмивка. Снегът, който се сипеше върху огнените й коси и нежната руменина по бузите й и придаваше нещо детинско и невинно, което смекчи раздразненито на инспектора и той пое листчето с лек поклон, като намести монокъла си. Благоразположението му продължи само още няколко мига.

- Лично... разрешително... от Кралицата?! – ококори невярващо очи той, а монокълът му увисна  на верижката си. – Нима Нейно Величество Ви е наела за случай като този?

Стивън Морган го потупа свойски по рамото.

- Изчезналият е благородник, Пърси, и не е единственият потънал в неизвестност за по – малко от месец. Всичките са хора с положение и специфичен произход, изчезнали посред бял ден на оживени места като площада и Парламента. Не можете да се справите сами със случая, така че бъди така добър и разкажи всичко, което знаеш на дамата. Аз ще се опитам да спася каквито улики са останали наоколо, преди хората ти да са ги унищожили съвсем.

След тези думи Стивън хвърли един последен поглед към Лилит и се оправи към група полицаи, които тършуваха сред една от преобърнатите търговски масички.

- Инспектор Пъмпфри, по дяволите! – само успя да измърмори под нос инспекторът, докато Лилит не го прихвана под ръка и поведе към някое по-подходящо за разговори кътче.

*                          *                                  *

- Дали ще го хванем този, а, Том? – питаше единият униформен докато отхвърляше изпочупените летви от масата настрана. Новият сняг почти бе засипал разбитите в боричкането маси и търговски материал и човек трудно можеше да забележи, каквато и да било улика.

- Колкото хванахме и предишният, Джери. И все пак за пръв път виждам такова нещо. Отвличане посред бял ден, с причинени щети като тези и никой от свидетелите не може да каже със сигурност как е изглеждал нападателят, нито накъде е завлякъл жертвата. Пълна мисте...

- Мистерия? – прекъсна ги нечий глас – Бих казал добре изпипано престъпление, нищо повече. Аз ще поема оттук, господа. Благодаря.

Мистър Морган се намести между двамата мъже и извади чифт прозрачни гумени ръкавици. Леонард ги бе изобретил специално за него. Не оставяха следи и запазваха веществените доказателства непокътнати. Демонът отдавна трябваше да ги е патентовал, помисли си той.

- И да търсите, няма да намерите нищо, мистър детектив. Извършителят е все едно безплътен – не е оставил нищо след себе си... – продължи да бъбри единият от двамата полицаи.

Стивън клекна сред отломките, нежно отмествайки това или онова парче разбита дървесина. Престъпникът е използвал сила, за да зашемети жертвата си и да всее смут сред тълпата. Нападнал е през деня – бил е дързък... не, бил е сигурен, че няма да разпознаят лицето му , но не е използвал маска, за да не привлича ненужно внимание... Стивън застина неподвижно за миг. Само снегът  се сипеше върху черните му коси и галеше кожата му. Вампирът вдиша студения въздух, макар че не изпитваше физическа нужда. Затвори очи и вдиша още веднъж... дълбока, гладна глъдка въздух... примесена със слабата сладост на застояла кръв.

„ Джакпот!” – отбеляза мислено вампирът и отвори очи – тъмните, алени очи на хищник.

- Казвам Ви, пълна загуба на време... – продължаваше да говори полицаят зад гърба му, но Стивън не му обърна внимание.

За него нощта вече светеше в цветовете на кръвта. Той се изправи и извървя няколко крачки до една от съседните съборени сергии. С миризмите от дървесина, човешка пот и керамика се примесваше и сладкият аромат на кръвта. Вампирът протегна ръка към една от подпорните летви  и я отмести като детска играчка без да се вълнува, че някой може и да забележи. На вледенената заснежена кора лед, той видя червеното сияние на кръвта. Наведе се и загреба с шепа заобикалящия сняг. В ръката му се озова алено, посиняло от студа парче кожа - парче мъртва, съблечена кожа... кожата на...

- Шейпифтър – изсъска през кучешки зъби Стивън.

Той се изправи рязко и в съзнанието му избухнаха хиляди спомени за вкусове, аромати и сладости, за всяко сърцебиене, което бе чул през живота си. Вампирът се затича почти уплашено към края  на площада, където тесните, тъмни улички на Лондон криеха собствените си тайни. Той следваше мириса на смъртта. Между тухлените стени на две постройки, сред разпорените чували отпадъци  и боклук, Стивън почти се препъна в отговора на разследването си. С изцъклени, замръзнали очи  го гледаше трупът на Пърси Пъмпфри – инспектор от Скотланд Ярд.

- Не, не... – почти извика Стивън. – ЛИЛИТ!

А над заскрежения град бледото зимно слънце немилостиво си проправяше път сред нощния  здрач.

Месецът чезнеше с приближаването на деня.

*                            *                      *

 „Разбира се, че ще отвлече Лилит! Малцинство... тя е единствената от своя вид в цял Лондон, и покрайнините!” мислеше си ядно Стивън, докато прескачаше от покрив на покрив, стараейки се да не изпусне слабата следа, която следваше... парфюма на Лилит. Дори не знаеше накъде тича. Луната бавно губеше силата си, и той усещаше, че времето му намалява. Трябваше скоро да ги стигне, или всичко беше загубено!

Долу, на улиците, градът малко по малко се съживяваше. Магазинерите, станали както винаги рано, премитаха и се подготвяха за работния ден, „шивачките” се прибираха тихо от работната нощ... Лондон заменяше нощта за деня и никой не можеше да промени това.

„Това е!” каза си той, когато най-накрая видя движение в далечината, и усети парфюма като че по-силно от всякога....

Изведнъж го нападна цял куп от аромати – цветя, пушек, въглени, месо, пръст, тамян, изгоряла хартия, изгнила риба... и още дузина, които не можа дори да разпознае. Спря се объркан, напълно изпуснал следата си и осъзна, че Лилит и нейния похитител, които бе видял преди миг, вече са изчезнали. Не можа да разбере къде – парфюмената дира бе изчезнала безследно, навярно неразличимо вплетена в букета, ударил Стив в носа.

Скочи долу на улицата. Да, точно тук ги бе видял.

Хоризонта застрашително изсветля.

Стивън се закле, че веднага щом се стъмни отново, ще се върне тук. 

III

Отвори очи и избута капака на... леглото си. Нямаше нито миг за губене, затова буквално изскочи, грабвайки ризата си, оставена удобно наблизо от прислугата. Толкова бързаше, че дори не забеляза граф Де Лейси, който търпеливо го наблюдаваше от креслото в ъгъла на стаята.

-          Проверих мястото, което ми посочи, Стив.... – започна той, без да стресне приятеля си ни най-малко.

-          Какво откри? – запита нетърпеливо вампирът, докато закопчаваше припряно копчетата на ризата си.

-          Всички сгради са населени от дребни благородници, дори има няколко търговци – прекалено незначителни личности, за да бъдат на вражеската страна – пък и се разходих наоколо. Не намерих нищо съмнително, никой не е забелязвал нищо – обясни Винсънт.

Стивън замислено закопча колана си.

-          Само това ли е? Сигурен ли си? Всички сгради са населени с хора извън съмнение? – попита смръщено.

-          Всички освен една. Има една празна двуетажна къща, но... нека остане между нас, влязох вътре. Огледах всичко, проверих за тайни стаи или следи от живот, но... прахът е древен, с плътността на сняг през януари – ако имаше някакви следи, щях да ги открия. Сигурен ли си, че това беше мястото, където изчезнаха?

Събеседникът му кимна.

-          Дори да е така... – процеди той през зъби – трябва да тръгваме. Няма да оставя Лилит незнайно къде и да губя ценно време.

*                      *                      *

-          Хей, какво правиш!? – извика стреснато младият лорд Шелби, опитвайки се да избяга от това, което Фредерик ван Аделберг размахваше под носа му.

-          Спокойно, това е просто тамян. Опитвам се да предизвикам у теб видения – сви рамене актьорът и прибра кутийката в един от джобовете на палтото си. – Не съм аз виновен, че не можеш да ги предизвикаш сам, нефилиме.

-          Поне мога да правя нещо, ненужна котка такава! – изстреля обратно Ейдън.

-          Мяу! – беше отговорът.

-          Тииииии...!

-          Аааааааз...!

-          Ако бях някой, който даваше съвети, щях да ви посъветвам да млъкнете и да се концентрирате над ситуацията. Но аз не съм някой, който дава съвети. Аз съм някой, който изгаря дразнителите и после пита.

Двамата младежи рязко се обърнаха, за да посрещнат демона Леонард. Огнената му, яркочервена коса като че осветяваше тъмата около него и засенчваше слабите лондонски лампи.

-          Знаем, че ти се спи, Лео, но няма нужда да си го изкарваш на нас... – това беше нещо характерно за демона - винаги, когато го викаха извънредно, той идваше полузаспал. Фред и Ейдън винаги се заклеваха, че ще го питат за това, след като свършат работата, за която бяха извикани, но все не събираха смелост, пък и що се отнася до другите – Еди явно знаеше, а Стивън Морган и Винсънт де Лейси просто не се интересуваха, – не получаваха подкрепа в каузата си.

Леонард изръмжа. Явно беше в наистина лошо настроение.

-          Някой глупак се опитва да направи най-огромната грешка в живота си – и с това си спечели въпросителните погледи на двамата си приятели. – Не го ли усещате? Въздухът е натежал с магия, причинява ми ужасно главоболие...

Ейдън и Фредерик се спогледаха.

-          Явно няма да се нуждаем от моите видения тази нощ – изненадано пророни младият лорд.

*                      *                      *

Мистър Морган и граф де Лейси „посетиха” документите, отбелязващи действията на легално записаните свръхестествени същества, населяващи страната.

-          По Леонард, някой подреждал ли е тези неща някога? – възмути се Винсънт, разглеждайки голяма, разхвърляна купчина досиета отчаяно.

-          Разбира се, че не. Разбира се, че никой не се е постарал да ги подреди, точно когато ни трябват – въздъхна Стивън и започна да търси думата „шейпшифтър” (бързо като интернет търсачка, биха казали някои хора, но не, не и аз, такива неща не пиша) светкавично бързо, като оставяше листите в още по-голяма безредица от тази, в която ги бяха заварили.

Пламъците на свещите пращяха заплашително, все едно искаха да запалят масата от суха хартия, разстлана около тях. Тези неща бяха милиони!

-          Не подозирах, че има толкова не-хора в страната – каза  замислено, като че на себе си, графът. Застанал на другия край на масата, Стивън ядно захвърли поредното безполезно досие.

-          Много са. Досега попаднах поне на 16 наяда, които живеят в рекички, поточета и езера из провинцията – процеди вампирът. – Имам чувството, че само си губя времето. Ценното време! Вече мина денонощие, откакто Лилит изчезна. Знаем само, че похитителят е шейпшифтър. Нямаме си на идея какво й готвят..!

-          И какво предлагаш? Да тичаме из улиците и да миришем всяка къща? – отвърна Винсънт – Това е най-добрата ни възможност да го намерим – дори шансът да е бил легализиран е малък - ако успеем да намерим нещо за него, ще разберем къде живее, или кой отговаря за него. Още повече, може да сме сигурни, че е той. Шейпшифтъри не са се появявали на острова от векове – той най-вероятно е първият имал честта от средновековието насам.

Стивън знаеше всичко това, осъзнаваше го много добре, но мисълта, че седи и се рови из документи, докато Лилит е в смъртна опасност, го караше да се чувства все едно седи на бодли. Припряно издърпа ъгълчето на случаен лист, заровен под всички други. Прегледа го, сепна се, след това се намръщи, и подаде листа на приятеля си.

-          Ето ти го. Емигрирал от Франция това лято, и за него....

-          .... отговарят хората на краля. Защо тези... личности, служещи му, ме карат да се чувствам все едно ние сме добрите, а те са лошите? Не може да са толкова безскрупулни само защото са ни врагове? Истина е, че ние не сме най-невинните овчици, но вероятно дори от неутрална гледна точка изглежда така.

Стивън беше готов да „отлети” и не обърна внимание на философските размисли на графа.

*                     *                      *

Еди таласъма най-накрая се присъедини към групичката, поставена да патрулира съмнителната улица. Той също потвърди, че усеща необяснимо напрежение наоколо. Магията струеше на хаотични потоци, невидима, но плътна, потискаща аура.

Леонард се обърна към стара, двуетажна къща. Еди се завъртя като послушен таласъм в същата посока. Ейдън проследи погледа на демона и се закова на място. Въздухът като че ли бе спрял, изгубен в тишината.

Фред тъкмо се канеше да ги поразбута от странната им замечтаност, когато долови шума от равномерни стъпки. Звукът прелиташе зад ъгъла на малката уличка, тропащи обувки. Мъжки. Два чифта. Вятърът донесе познат мирис и миг след това се показаха тъмните фигури на граф де Лейси и мистър Морган, окъпани в локви от фенерна светлина.

-          Най-после разумни същества… - започна Фред. После видя изключително невампирската физиономия на лицето на своя приятел-вампир и се поправи: Поне сравнени с тези.

Обърна се към другите трима, които не бяха проронили и дума.

Стояха като омагьосани.

Еди пръв се окопити, бидейки надарен с таласъмски прагматизъм и усвоил докрай джентълменското изкуство. Погледна към новопристигналите, кимна им с глава и на кратко се опита да им обясни какво е научил от другите трима. Тоест нищо. И пиле да беше хвръкнало, щяха да го хванат. И да го сготвят, добави таласъмът с нажалено изражение на лицето.

-          Убеден съм – Леонард наруши настъпилото мълчаливо, кръстосано съзерцание. – А и да не бях убеден, с удоволствие бих излъгал, че сърцето на магията е в онази къща. Да свършваме по-бързо.

Стивън неволно се извърна към изоставеното здание, което графът му беше посочил още в началото на пресечката. Боята беше олющена, както подобаваше на меланхоличното достолепие на изоставена сграда; прозорците гледаха с прашни и мътни стъкла; горният етаж се схлупваше под тежкия керемиден покрив така че приличаше повече на мансарда. Идеалното убежище, но Винсънт го беше уверил…

-          Каква е магията? – попита Ейдън, свил очи сякаш искаше да проникне отвъд  стените и мъгливите прозорци.

Графът приличаше на кученце, наострил невидими уши.

-          Илюзия. Дори не точно магия – отвърна демонът и обърна настойчив поглед към мистър Морган, говорейки на всички: – Представете си, че къщата е всъщност изоставена, а я виждате като чисто нова, пищна и всичко друго, каквото ви харесва. Обратен ефект.

Махна нехайно с ръка. Еди, застанал до мистър Морган, несъзнателно му дърпаше ръкава. Накрая не се сдържа и попита:

-          А може ли да си я представим като захарна?

Граф де Лейси го плясна дискретно, докато лорд Шелби се съгласи с предложението с тъжен и безмълвен поглед. Вампирът се освободи отривисто от леката хватка на таласъма и тръгна напред, като останалите се проточиха след него в почти индианска нишка. Вратата, нетипично здрава за такъв вид къща, изглеждаше плътно затворена като страж, сраснал се с повереното му пазилище. Но Стивън крачеше все така уверено дори когато другите спряха с любопитно-почтителни погледи зад гърба му. Със заучено движение детективът просто завъртя бравата в различни посоки и със различна сила, докато нацели правилния шифър, и вратата сама се открехна.

-          Може би трябваше да почукаме? – предложи Ейдън, когато премина прага.

-          Или изобщо да не влизаме… - прошепна Еди, но думите му потънаха в сумрака.

-          Е, къде да търсим ‘‘лошите‘‘? – обърна се Стивън към граф де Лейси и Леонард  едновременно. Би изглеждал отчаян, ако не беше толкова ядосан.

Двамата просто поклатиха глави, докато Фредерик се нагърби със задачата да посрещне изпепеляващия поглед на вампира:

-          Дори и да са тук, ако влезем… ахъм… учтиво, няма да ни посрещнат на нож. Веднага. Просто ще се опитат да забаламосат нас, докато ние ще забаламосваме тях.

Ейдън го погледна с новооткрито възхищение в погледа, но актьорът само каза:

-          Драматичен и житейски дългогодишен опит.

-          Можем да им бъдем полезни за каквато и каша да си надробяват – промърмори графът. Не беше свикнал да се чувства като плячката.

Вратата към преддверието изскърца и буйна светлина нахлу в стаята.

IV

            - Виж, Ларс, кучетата на Кралицата в крайна сметка се самопоканиха на партито ни – разнесе се мелодичен, женски глас сред светлината.

            Стивън и Леонард заслониха очите си с ръце, докато граф де Лейси успя да обгърне образите зад вратата с премрежен поглед. Непознатите бяха две високи, закачулени фигури без лица. Две безоки, бели маски ги гледаха под грубия, вълнен плат на наметалата, но усмивките под тях бяха почти осезаеми. Другата фигура, на мъж, се засмя и добави:

            - Вече няма значение. Призоваването бе завършено. Нека джинът се оправя с тях.

Ново изригване светлина остави групата неспособна да реагира, а когато отново успяха да отворят клепачи и Леонард прокашля поредното „По ангелите!” от двойката не бе останала и следа.

            - Кои за бога бяха тези!? – промълви плахо Ейдън, докато разтриваше раздразнените си очи.

            - Кралски хора... – просъска Фред в погнуса. – Но за какъв джин говореха...

Сякаш в отговор от вътрешността на сградата се разнесоха ужасените писъци на дузина гърла.

            - Лилит... – само промълви мистър Морган и се впусна напред, изплъзвайки се от протегнатите ръце на графа.

            - Антихристе свещен! - възкликна Еди. – Положението не  изглежда никак розово.

Мъжете се спогледаха, кимнаха си и се впуснаха след вампира. Озоваха се на стълбище, което се виеше стремително нагоре в полусивкавия сумрак на къщата, а оттам  вече се носеха първите трясъците и виковете на започналата борба.

            - ПАЗИ СЕ! – чу се гласът на вампира и един стол се разби на парчета в перилата на стълбата.

Пред погледите на групата се разразяваше цяла война. Вампирът бе притиснат в ъгъла на стаята от посинялото, обезформено тяло на същество, сияещо в лек синкав блясък. Джинът провлачи гневен глас и захвърли  още едно кресло, този път по Стивън. Той успя да се наведе тъкмо навреме и парчетата дървесина и сатен се разбиха в стената и посипаха пода.

            - Стив! – чу се познат глас от дъното на помещението.

В противополжния край на стаята стояха пет клетки, зад чиито решетки лежаха обявените за похитени лондонски редки видове. Лилит се бе надигнала едва-едва, подпряна на стоманените решетки и следеше битката с трепетни очи. Изглеждаше като изцедена – лицето и бе изпито и бледо, косите рошави и дори красивото зелено на ирисите й като че ли бе загубило блясъка си. Останалите заложници изглеждаха дори по – зле, а един като че ли дори не дишаше. Призоваването на джина изглежда бе извършено чрез жизнената енергия на  отвлечените и не всички бяха имали късмета на Лилит да останат живи.

            - Какво гледате?! – извика към тях сукубуската. – Помогнете му!

Джентълмените се сепнаха и най – сетне дойдоха на себе си.

            - Леонард, заклинанието... – провикна се Стивън, който едва успяваше да отбие острите нокти на джина, който сега замахваше разярено към лицето му.

            - Няма време! – извика графът и пукoтът, който се разнесе от гръбнака му, обяви началото на трансформацията. – Просто притиснете чудото към стената. Аз ще го довърша.

            Джинът като че ли разбра думите на графа, защото извърна тялото си и почти стовари юмрук върху черепа на върколака. Сред вълната от гореща кръв и болка, Винсът успя да се измъкне само с разкъсано рамо. В същия момент Ейдън и Фред успяха да се приближат до затвора на Лилит и докато Фред отключваше ключалката с парче тел, Леонард изтика графа от пътя си и изпрати огнено заклинание срещу джина. Съществото изстена и падна на колене, задушавайки с длани пламъците, които бяха обхванали сивкавите му дрипи.

            - СТИВ, сега! – извика демонът и мистър Морган ловко се хвърли върху гърба на джина. Два чифта кучешки зъби се плъзнаха между усните му и се впиха в напуканата, седефена кожа. Джинът нададе жален вой и развъртя мощните си ръце, изстрелвайки заклинания и зашеметяващи вълни във всички посоки, докато Еди не стовари дървения крак на една от разтрошените маси върху главата му. Съществото се олюля, движенията му се забавиха и докато Стивън източваше живителната му, синя кръв, то се стовари с трясък на пода сред облаци прах и трески.

Графът се наведе и издърпа Стив на краката му:

- Стига, приятелю, мисля, че му стига толкова.

- Стив!!! – изпищя Лилит и изблъска подаващия й ръка Фредерик от пътя си. Жената се хвърли на врата на вампира в задушаваща прегръдка.

- Стига, жено, ще го умъртвиш – изхили се Лео, потупвайки доволно Еди по гърба.

- А този какво ще го правим? – попита Ейдън, подритвайки излегнатото туловище на джина.

- Ще го ядем? – с надежда предложи Еди, но думите му бяха посрещнати с дружен смях.

- Да си вървим, господа. Работата ни тук завърши! – каза графът и придържайки рамото си се отправи към стълбището.

- Не бързай толкова, Винсънт де Лейси... – чу се приглушеният глас на Лилит. – Веселбата тепърва започва.

Стивън се намръщи, поглеждайки към жената в обятията си.

- Какво имаш предвид, скъ... – но така и не довърши. Гласът му бе прерязан от остра кашлица и преди да усети Стивън плюеше собствената си кръв, а през гърлото му минаваше нежната длан на жената, която спасяваше.

На жена, която не познаваше...

- Шейпшифтър! – изкряска Еди и се препъна в разчекнатото тяло на джина.

Шейпшифтърът изтегли обагрената си в кръв ръка и се обърна към другите, а лицето му бе разтегнато и разкривено в двоумението чий образ да приеме. В него се преплитаха ту чертите на непознати, ту фините линии на Фред или зелените очи на Леонард.

- Съжалявам господа, но заповедите са си заповеди. Вашето присъствие не е необходимо за този експеримент.

Шейпшифтърът се усмихна с уродливата си физиономия и отблъсна агонизиращото тяло на вампира на земята.

- Кой е следващият?

            - Ти – изхриптя глас зад създанието и плътта му се разкапа на топящи се късове. Джинът застана над трупа като стражар, отпуснал една кървава длан до овъгленото си тяло. Очите му обиколиха присъстващите и се спряха върху клетките. Тварта посочи с длан, от която капеха огнени сълзи:

- Тези са мои.

Граф де Лейси се опита да протестира, но Фредерик благоразумно го задържа и поклати глава. Ейдън успокои ентусиазма му. Пленниците вече бяха полумъртъвци, нямаше надежда за тях. А те имаха един ранен мъртвец, за когото да се погрижат.

Еди бе коленичил до вампира и невъзмутимо се опитваше да го свести.

Джинът прие общото мълчание – макар и наложено – за съгласие и взе своята кървава дан. В стаята не остана друг освен шестимата джентълмени и оредяващият мрак.

Графът, седнал на кресло до Стивън, се бореше между желанието да източи цялата си кръв във вените на приятеля си и недоумението за случващото се наоколо. Нито следа от Лилит, кралските съветници с малките си игрички, джин, който се обръща срещу призоваващия го. Беше съмнително това да е било едно от трите желания на шейпшифтъра. Леонард сякаш му прочете мислите:

-          Ифрит, подразделение на джиновете. Отмъстителен дух. Появява се на мястото на убийството.

-          Тоест – подхвана Ейдън, - отмъсти за жертвите тук?

-          И то тези, чрез които бе призован! – довърши Фред и се замисли. – Ирония. Чудесен сюжет.

Графът го погледна накриво, но актьорът бързо се окопити:

-          Не бих и сънувал да подскажа идеята на някой драматург.  Познат драматург. Просто сюжет… като за разказ.

V

-          Мъртъв си!

Червените къдрици засенчиха полезрението му.  Или поне малкото, което му беше позволено.

-          Мъртъв съм – съгласи се той с глуповата усмивка, която се сгърчи в болезнена гримаса.

Стоманена хватка сковаваше гърлото му, стоманена в буквалния смисъл. Чувстваше се като статуя, отлята в стегнат гипс, застинала, безмълвна, но достатъчно оживяла, че да я заболи. Усети раздвижване до себе си и предпазливо обърна очи. Граф де Лейси разтриваше рамото си с блуждаещ наоколо поглед. Върколакът се опомни и погледна усмихнато приятеля си. Ха, помисли Стивън, болеше го по-малко щом можеше да си задържи усмивката.

-          Очаквахме да се събудиш след две денонощия в най-добрия случай – каза Винсънт.

-          ОчаквахМЕ? – мистър Морган го изгледа подозрително, после обгърна стаята с поглед.

В помещението витаеше странна аура, макар и не толкова агресивна като онази в къщата, нещо като дежа-ву… Къщата. Къщата… Не бяха там. Еди нямаше да се наслаждава така блажено на нещо, чието съдържание вампирът не искаше да определи. Ейдън нямаше да го наблюдава с този спокоен поглед и уморена усмивка. И Леонард определено нямаше да спи така отпуснато в насрещното кресло.

-          Е? – познатият глас върна поглед му към леглото. Отдясно над него се бе надвесила Лилит, със зачервени очи и пресни снежинки като звезди в косата. – Защо винаги трябва да правиш всичко на твоя глава?

-          И да учиш и другите на същото? – Фред се протегна в цялата си котешка изящност върху чаршафа до него.

-          Другите? – вампирът се обърка. – Вие сами дойдохте, по нареждане от кралицата.

-          Някои се заеха сами със задачата – усмихнатите очи на графа заблестяха в посока на Лилит. Тя се предаде:

-          Признавам, че тръгнах на своя глава…

-          Затова те отвлякоха… - кимна Стивън, колкото и да го заболя.

-          Кого са отвличали? – Лилит го погледна неразбиращо. – Никой не е бил отвличан в Лондон или околностите освен онази баба – така де, херцогиня, - която избяга със стария си младоженец. Помниш ли, Стив, фалшивата тревога? А онези изчезнали благородници са изчезнали по своя воля.

Вампирът и върколакът се спогледаха. Фредерик даде глас на съмнението им:

-          Откъде идва информацията?

-          От доверените съветници на краля, разбира се. Те обясниха всичко в обществено изявление. Вие просто го пропуснахте, защото бяхте прекалено заети да си ближете раните – което бе последвано с вразумителен поглед към петимата будни. Забелязвайки Леонард, Лилит просто хвърли една възглавница точно в целта след което му нареди:

-          Излекувай го докрай. Не бавно като миналия път.

Демонът измърмори някакво тихо проклятие, което, разбира се, нямаше никакъв ефект върху сукубата. Мистър Морган се надигна с усилие и отново огледа стаята, мебелировката, леглото:

-          Миналия път… миналия път… - отново към Лилит. Искра на разбиране затрептя в зениците му. Отпусна сред меката прегръдка на завивките и промърмори: Не отново… Сега ще ми спреш цигарите за цял месец.

Лилит кимна достолепно диктаторски.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

.