Свещите се топяха, забравени. Шоколадовата глазура на тортата се стичаше върху покривката от бледа коприна и попиваше, съхнеше и тънката коричка от сладост се напукваше под топлите пламъци на свещите. Четиринадесет свещи, преброи Джонатан, но часовете се нижеха, а нямаше кой да ги загаси. Той самият нямаше сили да го стори. Не и за четиранадесети път.
- Прибери я, Джонатан – унесено изрече старият лорд Шоун. – Ейбъл няма да дойде.
Джонатан вдигна поглед към господаря си. Годините го бяха състарили неимоверно и русата му коса вече сребрееше, а бръчки лазеха по бледото му лице и го загрозяваха. Лорд Шоун изглеждаше твърде стар за своите 45 години. Твърде стар, за да е белязан само от времето. В помътнелите очи и болнава кожа се четеше нейното отсъствие, знаеше икономът. Когато господарят Ейбъл бе малък, лейди Лейла забраняваше да се празнуват каквито и да е празници. Тортите, подаръците, сладкишите, които лорд Шоун купуваше на невръстния си син биваха изхвърляни без компромиси. Така бе преди, преди лейди Лейла да напусне имението и животите им. Преди онзи грозен смях, с който бе затворила вратата между себе си и съпруга си. Оттогава насетне Джонатан се опитваше да организира рождените дни на малкия лорд, да подготвя пиршества и балове, но годините го бяха научили по - добре. Младият лорд никога не пожела да престъпи заръките на майка си. Въпреки това Джонатан все още се надяваше на нещо, което му убягваше, нещо все по – далечно и по - далечно. Но лорд Шоун бе прав. Ейбъл нямаше да се появи, не и преди утрото.
- Да, сър – подчини се Джонатан и се наведе да угаси топящите се свещи.
За четиринадесети път...
Минутите се нижеха бавно за Ейбъл. Устните му си играеха с близалката без удоволствие. Сините му очи гледаха празно в нищото, което представляваше бурният Лондон сега. Край него фучаха карети и минувачи, но младият лорд не можеше да мисли за тях. Обземаха го други мисли за нечии топли, забравени прегръдки, за нечий чужд глас.
- Пази се бе, хлапе! – викна някой зад него и го изблъска грубо.
Ейбъл се свлече по корем в прахта, близалката му изхвърча от ръката и бе отнесена от десетките черни обувки, които бързаха край него. Разбира се, че нищо нямаше да е както трябва днес. Не и днес. Младият лорд се изправи с цялото лордско достойнство, което му бе останало. Може би бе по–добре да напусне оживените улици на града и да потърси скривалище. Кримзън Попи навярно бе подходящото място да се скрие за деня, но дори там да беше само граф де Лейси, върколакът често се отнасяше в стари истории за времена, отдавна забравени, пък и незапомнени, и компанията му заплашваше да се превърне в досада. Днес Ейбъл искаше тишина... и нова близалка. Той сви в една от първите улички, които пресякоха пътя му и пое припряно, сякаш някой го гонеше – далеч от шума и тълпите на площадите. Ейбъл рядко бе навлизал в предградията на Лондон и ако младият лорд бе наблюдавал по–добре имената и номерата на улиците, той щеше да знае, че се насочва към източните квартали на града – там където нито един лорд или лейди не смееха да пристъпят. Стъпките му го поведоха по други, извити и все по–мръсни улички, които боклукът и нечистотиите заливаха до краен предел. Скоро миризмата пропи в дрехите и кожата му, а разлагащите се боклуци изпоцапаха скъпите му обувки. Ейбъл не мислеше за това – той вървеше слепешката, вглъбен в спомени за призраци от миналото си. Той не забеляза как сградите започнаха да оредяват и ниски дървени постройки замениха каменните арки. Не забеляза как вехтите, но грижливо скърпени дрехи на минувачите бяха сменени от дрипите и нечистоплъността на бедняците. Чужди очи се спираха върху скъпия плат на жакета му, но младият лорд бе вперил поглед в прахта, която обувките му мачкаха с леки, ала бързи стъпки. Около него се носеше уханието на Глада и Бедността. Само близкият камбанен звън на някаква черквица нарушаваше тишината на мислите му и човъркаше в празните гнезда на образи, които бе забравил.
- Една жълтица за бедняка, ваша милост? – нечий хрипав глас долетя съвсем близо до ухото му.
Ейбъл подскочи уплашено и се извърна, заставайки в сянката на някакъв широкоплещест и як мъж. Дори преди да го види, Ейбъл го бе подушил достатъчно добре, за да определи местоположението му. Разкъсаните му дрехи криеха твърде малко от жълтеникавата плът на тялото, а лицето на мъжа бе сухо и изпито, подпухнало в сините оттенъци на някаква болест. Но Ейбъл забеляза най–вече очите на странника – хлътнали, пусти... гладни. Момчето инстинктивно посегна към джобовете си, но пръстите му не напипаха нищо друго освен празните обвивки на няколко бонбона.
- Аз... – заекна той, - аз нямам нищо, сър – смънка извинително Ейбъл и понечи да си тръгне – трябваше да се сети да промени поне възрастта си преди да се отдалечи толкова от централните улици.
Грубата мъжка ръка обаче го подхвана за лакътя и грубо го върна назад.
- Нямате нищо? – гласът бе станал студен и страшен – Нима богатият малък лорд няма какво да даде на един гладуващ бедняк? Толкова ли сте стиснат?
Мъжът го обърна отново към себе си и този път в очите му гореше пламъкът на гнева.
- Пуснете ме! – изръмжа Ейб, опитвайки се да отскубне ръката си от желязната хватка. – Не мога да Ви дам нищо от това, което искате.
- Лордове и богаташи! Всички сте еднакви. Взимате, колкото можете да носите, а останалото трупате в бляскавите си карети и скъпи замъци. Гади ми се от вас!
Последва острият звук от плесница и малкият лорд се озова отново на земята. Този път, лежащ по гръб, той видя навеждащата се фигура на мъжа. Ръцете му се спуснаха над него, обвиха се около врата му и задърпаха. Сатененият жакет се измъкна от тънкото му тяло без особена съпротива, след това цилиндърът и обувките. Накрая мъжът се изплю върху лицето му и с няколко заключителни ругатни се отдалечи. Ако това бе чувството да си ограбен и унизен, то Ейбъл го изпитваше за пръв и последен път. Не му хареса, но днес нищо не беше и нямаше да бъде както трябва. Не и днес.
- Дали малкият лорд се чувства комфортно? – сякаш само след миг нечий друг глас разцепи тишината.
Ейбъл повдигна брадичка назад и обърнатият образ на непознатия изплува пред премрежения му поглед. Къси крака в пробити и окъсани обувки, груби сиви панталони, разтворена, не, разкъсана сива риза. Ала лицето... лицето беше ужасно. Разкривено, деформирано от всякакви полепи и циреи – мъртвешко, разложено, синьо. Момчето подскочи и запълзя назад, далеч от гротескния гаргойл от човешка плът.
- Ах, страхувам се, че Ви стреснах, млади господарю. Простете, забравям, че лицето ми придизвиква известно неразположение у по деликатните.
- Аз не съм деликатен! – някак гневно изпъхтя Ейбъл, изправяйки се на треперещите си боси крака.
- Разбира се, че не сте, господарю, простете – допълни мъжът с поклон.
Фигурата му бе изгърбена, съсухрена и странникът едва достигаше до раменете на Ейбъл. Извиненията му, като че ли идваха съвсем естествено и непринудено иззад сивите му устни. Младият лорд се окопити от шока и го загледа с интерес. И двамата мълчаха, докато около тях хладният лондонски вятър отвяваше зловонията на мизерията.
- Нямам пари – не след дълго Ейбъл подхвърли предпазливо.
Малките му сини очи се присвиха срещу мъжа и момчето нерешително направи крачка встрани. Искаше да се махне оттук колкото се може по–скоро.
- И по–добре, господарю, както сте забелязали това не е място, където хората задържатт за дълго принадлежностите си.
Във воднистите очи на мъжа имаше приветливост, състрадание.
- Тогава аз ще вървя... – подде Ейб, завъртайки се на петите си бавно, предпазливо, готов да използва малките си юмруци целенасочено.
- И ще направите добре – продължи мъжът, подвиквайки след него, - но може би бихте предпочели да влезете, за да се измиете и да облечете нещо? Там, откъдето идвате, едва ли ще се зарадват да Ви посрещнат така.
Ейбъл спря и погледна мъжа. Той се бе привел в поклон и сочеше към малката черква, която се издигаше самотна и пуста вдясно от тях. Ейб погледна и себе си. Действително, бялата му риза бе жълта и пепелива, а върху панталоните му се мъдрееха петна с неизвестен произход. Миришеше лошо – твърде лошо.
- Може би бих могъл... – провлачи момчето.
- Дошли сте точно навреме, отецът раздава помощи. Ще направите добре да побързате преди и последният цървул да е намерил стопанин.
Мъжът се изгърби още по – ниско в поклона си и се изкачи по стълбиците на черквата. Само те изглеждаха чисти, наскоро пометени и измити. Ейбъл се поколеба, но само за миг, след това се усмихна по – ведро на благодетеля си и качи първото стъпало. Мъжът заотваря портата бавно, провлачено, а пантите заскърцаха в агония. Топлината вътре обля лицето на Ейб, миризмата на парафин и тамян го прегърна и с притворени устни той влезе в тихия сумрак на църквата. Вътре бе тихо, но претъпкано. Край анвона се бяха струпали поне двадесетина души, еднакво голи и изпоцапани. Пейките бяха отрупани с празните опаковки от дрехи и продукти. Ейб преглътна, осъзнавайки, че никой не му обръща ни най – малко внимание и пое по тясната пътечка към тълпата. Над него, от витражите гледаха стъклените очи на хора, които Ейбъл не познаваше, пък и не искаше да познава. От дясно стоеше малка изповедалня, а драперията й се поклащаше тъжно, залюляна от вятъра, който се бе шмугнал по петите му през вратата.
- Не се блъскайте, деца мои – бъбреше ведро отецът.
Той бе плешив възрастен човечец в посивяло, но чисто расо. Вадеше ризи и обувки от някакъв голям чувал и ги подаваше на протегнати за милостиня ръце. Усмивката му направо сияеше, а сенките на големите каменни колони дори не допираха старческото му лице. Ейбъл се усмихна без да усеща и закрачи към олтара. На първите редове на пейката две малки деца на не повече от десетина години си подхвърляха топка от парцали, а момиченце на около три ръфаше крайчеца на ябълка. Останалите все още се мъчеха да докопат нещо допълнително от отеца. Повечето, Ейб установи докато се приближаваше, бяха съвсем млади, негови връстници и най – старият, когото очите му съзряха, не бе по – възрастен от мистър Морган, поне на външен вид, ако не на вътрешен. С пепелив вкус в устата, Ейб осъзна, че за повечето това бяха единствените подаръци, които получаваха през годината. „Като на рожден ден.” – помисли си вяло той и си проби път сред морето от ръце и тела. Някакво момче до него сърдито се опита да го изтика назад, откъдето бе дошъл, но Ейб не бе вчерашен и умело залегна под замахващия лакът на хлапето. За днес му стигаха толкова удари. Тънка синина се заформяше на лявата му буза, а от унижението болеше дори повече. Въпреки това, момчето пропусна да забележи нечий изскочил от нищото крак. Спъна се, полетя напред и се заби право в гърдите на дребничкия отец. Добре че анвонът бе от солидно дърво иначе и двамата щяха да се строполят на земята в облаци от прах и пепел. Този път ударът бе едва осезаем.
- Добре ли си, синко – разтревожено се радвижиха месата на отеца.
Ръцете му държаха Ейбъл здраво, пречейки му да се сгромоляса на земята. Зад него тълпата се бе разшумяла в уплаха.
- Така мисля.... ъх, простете – промълви тихо Ейбъл и се опита да се задържи на собствените си крака, но ръцете го придържаха неотклонно.
- Обречените никога не получават прошка, Ейбъл. На нищо ли не са те научили?
Гласът бе станал остър, пронизващ, последните звуци - грачещи. Ейбъл уплашено вдигна глава към отеца. Там където преди миг бе лицето му, сега гниеше грозният лик на демона.
- Дръжте го, деца мои! – изхрипа овъгленият, черен демон, бутайки Ейбъл назад.
Поеха го десетките ръце на изкривените в трансформацията деца. Ноктите им се издължаваха, впивайки се в тялото на момчето. Главите им се въртяха неудържимо докато странни писания избиваха върху пепеливо избледнели лица. Ейбъл трепереше от ужас. Нечии зъби хапеха ръцете и краката му и не можеше да мръдне. Демонът се наведе над него с пълна със зъби усмивка.
- Какво ще ми дадеш ти, лорд Шоун? – насмешливо запита той.
Ейбъл се опита да го спре, да му каже, че няма пари, че не може да му даде нищо, но гласът му не искаше да излезе от гърлото. Като тънки кинжали демонските нокти погалиха гърдите му, забиха се в кожата и започнаха да дълбаят, да търсят. Ейбъл не знаеше дали викаше. Не знаеше и не помнеше друго освен болката и ярката, алена кръв, която се стичаше от дупката в тялото му. Нещо стегна сърцето му, захапа го... пареше, болеше, пареше... сякаш нещо го жигоса.
- Добре дошъл, Ейбъл Шоун – деветнадесетият от нефилимите ми – тихо се усмихна Азазел, вадейки почервенялата си ръка от гърдите на момчето.
Дупката се затваряше бързо, докато руните се отпечатваха все по – дълбоко в сърцето на момчето. Сините очи на младия лорд потъмняха, лицето му побледня, а мастилените символи на пробуждането избиваха върху него. Ейбъл Шоун се усмихна нечовешки, така, както кръвта на падналия ангел му напяваше.
Кацнал върху часовниковата кула на площада, Азазел поделяше чаша безкръвна кръв с нея, с Лейла. Крилете им се простираха зад тях, засланяйки ги от острия привечерен вятър. Под тях децата на човеците пируваха с човешки тела. Азазел вдигна наздравица и гласът му се извиси над глъхнещите писъци на умиращите.
- За твоята плът, Лейла – започна той. – Колко бяха твоите? Три, четири?
Новопровъзгласеният демон се усмихна смирено и простря пет тънки, ала остри пръста. Лейла отпи горчивата течност под звуците на демонския смях. Пет бяха те, и в гаснещата вечер, тя ги виждаше истински за пръв път. За пръв повече нейни, от колкото на човешките си бащи. Долу два нефилима преобръщаха спрелите карети, а конете цвилеха, раздирани от въртящите се колелета.
- Какво ще правим с тях, Азазел? – запита тя. – Опустошаването на улици и площади е забавно, но не това бе планът ни.
По – старият демон отклони поглед от касапницата под тях и извърна глава, да я погледне. Лейла бе същата, както в онзи първи ден, когато я видя земна, но само в съзнанието му, в спомените на очите му. Сега до него седеше негово бледо отражение – сиво, деформирано, страшно. Очите й бяха станали мътни и дълбоки, косите си виеха на сплъстени кичури – хапещи и змийски. Крилете й бяха тесни и ципести – без помен от перата, които бе заменила за свобода. Падналият ангел почти бе станал демон. „Глупав демон” – напомни на себе си Азазел. Лейла бе полезна, но гледаше на нещата твърде едностранно, в черно или в бяло, в правилно или грешно.
- Всичко с времето си... – безгласно изстена той.
Някъде в далечината писъците на група хора подразниха ушите им. Азазел не различаваше нефилимите долу, но в събуждането си те бяха почти еднакви – бледи, покрити с руни, демонични, жадни за кръв. Не се открояваха много от хората, които сега разкъсваха. Плът от плътта им, човешка, но и ангелска. Екстазът от първия им полет скоро щеше да премине, но сега, в навечерието на деня, те бяха прекрасни. Бързи и силни, каквито Азазел ги искаше, за да изпълняват волята му, за да сбъднат надеждите му.
- Гвардията идва – прекъсна мислите му Лейла.
Азазел се заслуша в наближаващия тропот от копита и обувки. Това щеше да бъде първото им изпитание. Тези, които паднеха, щяха да паднат, защото са слаби. Тези които победяха щяха да потънат из лабиринта на града, укриващи се, вечно бягащи, обречени да се върнат в прегръдки му.
- Да вървим. Работата ни тук е свършена – промълви той, поемайки чашата от ръцете й.
Отпи жадно – дълга, неутолима глъдка. Течността протече между устните му и закапа по мраморните плочи на кулата. Нощта пристъпваше тиха и невидима, тежка с мириса на смърт.
Това, което преди бе Ейбъл Шоун сега дращеше по олющената стена на сградата. Бяха го завардили в сляпа улица. Пред него се издигаше петметрова бетонна постройка, която не знаеше как да преодолее, а зад него приближаваха няколко униформени мъже – седем, доколкото можеше да преброи. Първата вълна от адреналин отминаваше бързо. Желанието да дере и къса, да хапе и поглъща се успокояваше и черните знаци на ангелското писмо избледняваха от лицето и тялото му. Бяха се разпръснали още сред първите изстрели, а един от тях дори бе паднал, посечен от сабите на гвардейците... другите като него... очите му шареха трескаво между стената и приближаващите муцуни на мускетите. Ейбъл усещаше парещата болка в гърдите толкова силно, както и когато я получи. Тя замъгляваше разсъдъка му, гневеше го и извикваше помисли за кръв. Ала сега... сега в мислите му се прокрадваха страх, безпокойство, паника. Ноктите започнаха да се прибират в гнездата на пръстите му, мускулите му се успокояваха, очите възвръщаха нормалния си цвят.
- Стой мирно! – извика един от човеците зад него.
Ейбъл се обърна към тях с инстинктите на хищник, но мислите му се лутаха трескаво между вече безсмисления избор – стената или живата бариера от месо. Докато човекът и ангелът се бореха в него, главата му започна да пулсира неудържимо, да се издува и върти. Ейбъл падна безпомощно на колене, скубейки косите си в агония. В главата му отекваха риданията на десетките му братя и сестри, техните писъци и гняв. Последното, което чу преди прикладът на пушката да сцепи главата му и да го изкара в безсъзнание бе странно познатия глас на жена...
The world is burning, our minds are on fire
Consumed and consuming in seething desire,
Consumed and consuming in seething desire,
- Трябва да бъдат незабавно екзекутирани, Ваша милост. Няма друго решение! – горещеше се сър Маркинс – адмирал и личен съветник на краля.
Тронната зала жужеше като кошер, в който всяка пчела се опитваше да заглуши останалите с досадното си бръмчене. Негово кралско височество седеше на трона си полузаспал, слушайки виковете и споровете на съветниците си вяло. Кралицата, от друга страна, крачеше пред него напред - назад, замислена и тревожна.
- 34 убити, 16 тежко ранени, 9 карети, 18 коня... – не спираше да чете младшият офицер от Скотланд Ярд, надвиквайки лордовете, които споделяха общо мнение, а спореха сякаш си противоречаха. Общото мнение...
- Заловените да се обезглавят веднага, Ваша светлост! Нарушителите трябва да бъдат наказани!
- Нечувано разрушение в Лондон...
- 68 убити!!!
- 100 убити!!!
Нататък цифрите ставаха по – преувеличени, ала гласовете по – тихи. Негово кралско височество обаче изчакваше умората да надделее над виковете търпеливо, както винаги.
- Смърт, смърт... – повтаряше натъртено старият лорд Майлс, заглаждайки липсващата си коса на една страна.
Елинор гледаше потните лица на мъжете, които съветваха съпруга й – краля на Англия – и стомахът й се обръщаше в погнуса. Стари лордове, застаряващи военни и безмозъчни изтърсаци на аристократични родове. Нима не виждаха какъв шанс бе това! Какъв шанс за нея...
- С извинение, кралю, някои от нарушителите бяха идентифицирани – най – сетне надви писъците офицерът от Скотланд ярд.
Останалите бавно замлъкнаха, заслушвайки се в думите на униформения пазител на реда. Дори кралят отвори очи по – широко, видимо заинтересован.
- Сред заловените – продължи той – бяха близнаците на лорд Самюъл – лейди Миа и лорд Майкъл – 9 годишни; наследникът на вдовицата графиня де Бол – 17 годишен, наследникът на лорд Едгар Шоун – 14 годишен, както и издънките на няколко търговски и банкерски фамилии. Останалите са бездомни деца – просяци и сираци...
В залата бе настъпила пълна тишина. Кралица спря нервния си ход и върху лицето й се изписа невидима усмивка. Сега нямаше да им посегнат...
- Та лорд Самюъл е 2ри братовчед на краля!
- Графиня де Бол е най – богатата аристократка на острова!
Мъжете се вайкаха обезумели, но поне не бяха загубили говор и картина. Първият, който се осмели да каже очевидното бе сър Уолтър:
- Да екзекутираме деца е едно. Да екзекутираме децата на кралски роднина - съвсем друго. Невъзможно е!
Оттук насетне възгласите добиха колоритен изказ и особени граматични форми. Едни се обявяваха за незабавна смърт, други за пълно помилване. Шумотевицата би продължила цяла нощ, ако кроткият жест на краля не бе секнал разговорите. Негово кралско височество вдигна ръка във въздуха и тишината падна над залата – тежка и категорична. Елинор се върна на мястото си кротко и зачака присъдата на мъжа си. Все още имаше надежда... Кралят на Англия разтърка очи с досада – по – това време на денонощието обикновено спеше непробудно с бутилка преполовен скоч до леглото си, и тъкмо започваше да формулира нещо приличащо на реч, когато големите порти на залата се отвориха и вътре нахлуха...
- Ваша милост, престъпниците имат право на съд! – почти изрева граф де Лейси, повеждайки останалите джентълмени в залата.
Негова милост присви очи, разпознавайки подчинените на съпругата си и затвори уста уморено. Явно трябваше да изслуша поредната плеяда. Четиримата джентълмени си пробиха път до трона на владетеля, разбутвайки нервозно шепнещите аристократи. Бяха бързали ужасно. Фредерик бе закопчал ризата си накриво, макар че за това можеше да има и други обяснения. Косата на Винсент бе по – рошава от обикновено, а Стивън бършеше устните си нервно, явно прекъснат по средата на нещо съществено преди да се запъти насам. Леонард бе меко казано дезориентиран. Демонът все още се опитваше да изпуши отдавна изгасналата си цигара и дори не осъзнаваше, че от нея не е останало нищо, което действително да може да се изпуши.
- Ваша светлост – продължи граф де Лейси, падайки на коляно, - молим Ви да не взимате прибързано решение. Преди всичко това са просто деца...
- И то децата на влиятелни хора – довърши мистър Морган.
- И какво предлагате, господа?! – възмути се лорд Майлс, оставяйки липсващия си перчем намира. – Кралят не може да остави нарушителите ненаказани. Това би уронило престижа на короната.
Останалите лордове тактуваха с глави в съгласие.
- Обезщетение – ведро се опита да отговори ван Аделберг, но бледнината му го предаваше. – Семействата на децата са богати. Нека платят обезщетения на роднините на загиналите и на короната.
- Така печелите и Вие, Ваша светлост. Печели и хазната – допълни граф де Лейси.
- Богати са само някои. Повече от половината, които гвардията и Скотланд ярд са заловили са деца на улицата. Как ще платят те, господа? – шишкавият лорд Вард нададе врат иззад рамото на Леонард.
- Кралската милост не може да облагодетелства само аристокрацита – изпъна гласни струни и сър Уолтър.
- Ако кралската милост убива деца, то не искам да знам какво би правил кралският гняв! – почти изсъска мистър Морган.
- ДОСТАТЪЧНО! – изрева кралят, скачайки на крака.
В осветена от факли зала и в настъпилата тишина, Негово височество изглеждаше огромен. Червендалестото му лице изпъкваше на фона на бледите одежди, а короната му просветваше - масивна и златна.
- Достатъчно слушахме... – вече по – тихо продължи той. – Сър Уолтър е прав – правосъдието е за всички, независимо от социалното им положение, независимо от благосъстоянието им. Лорд Самюъл отдавна отказа да ни помага и съветва в управлението на държавата ни. Не виждаме причина да толерираме убийци, на каквато и да е възраст...
Елинор пребледня. Вече и бе ясно, че всяка надежда е загубена.
- Не... – сякаш в молба прошепна граф де Лейси.
- Ние – продължи владетелят – Франц III, крал на Велика Британия, осъждаме заловените нарушители на смърт чрез обезглавяване...
В залата настана шумотевица. Стивън и Винсънт глухо повтаряха „Не, не...”
- Тези, които не са били заловени – продължи кралят, - да бъдат преследвани и екзекутирани на място. Тези, които се предадат – да бъдат екзекутирани на място. Тези, които окажат съпротива – да бъдат екзекутирани на място...
Кралят довърши декрета си набързо и впери поглед в тълпата от хора под него. Заповедта му беше категорична. Той махна с ръка, закривайки съвета, и пое по стъпалата надолу. Лордовете му сториха път, одръпвайки се.
- Кралице, направете нещо! – прокънтя отчаяният глас на Фредерик ван Аделберг.
Кралят замръзна на мястото си, едва на педя разстояние от младежа, но не го погледна. Разпознаваше любовника на съпругата си макар да го бе виждал едва веднъж. Бе точно нейн тип – млад и хубав.
- Какво би могла да направи една жена, мистър ван Аделберг? – сухо промълви кралицата. – Кралят се произнесе. Затворниците ще бъдат умъртвени на зазоряване.
Усмивката на краля можеше да се чуе. Между него и съпругата му имаше само едно условие – да не уронва престижа и достойнството му на владетел. Стига да вършеше делата си тайно, какво правеше в спалнята бе нейна работа. Той продължи пътя си, а след него се заниза и по – голямата част от свитата му. Кралицата последва.
Елинор... – Фредерик тихо прошепна в ухото й последна молба докато го подминаваше.
И за миг, за един кратък миг, върху устните й той прочете обещание.
- Фредерик, напомни ни, моля те, защо сме тук, когато трябва да спасяваме Ейбъл – изнервено и заядливо запита мистър Морган.
Четиримата джентълмени чакаха невидимите сенки на нощта недалеч от замъка, в една от близките горички.
- Елинор ще дойде. Тя ще ни помогне...сигурен съм, че ми даде знак – отвърна тихо Фредерик.
- Знак, който само ти си видял. Чу какво каза кралицата – тя е безсилна. А дори да иска да ни помогне откъде ще знае, че сме тук? – логично заключи граф де Лейси.
- Това е е едно от тайните ни места. Когато не можем да се срещнем в замъка, тя ме чака тук.
Останалите тактично пропуснаха отговора му покрай ушите си.
- Само си губим времето... – започна мистър Морган, ставайки от студения камък, който тялото му беше изстудило допълнително.
- А нима нямате цяла вечност за губене? – нечий глас го прекъсна.
От сенките на елховите дръвчета изпълзя фигурата на закачулена жена. Кралицата се доближи до господата, откривайки лицето си. Кестенявите букли на косата й обградиха поруменяло от студа, но красиво лице. В този момент излеждаше млада – почти момиче.
- Елинор! – подскочи Фредерик.
Очевидно сам не бе вярвал, че тя ще дойде. С облекчение, той започна:
- Трябва да има начин да спасим, лорд Шоун. Моля те, убеди краля.
- Това е недопустимо. Независимо от престъпленията – да се убиват деца! – присъедини се и граф де Лейси.
- Освен това сме сигурни, че нищо от стореното не е било съзнателно. Ейбъл не би наранил никого. Та той дори няма петнадесет години – допълни мистър Морган.
Кралицата ги изслуша мълчаливо. Бе мъдра жена, но когато се вслушваше в думите на необикновените си подчинени, тя винаги намираше логика, причина да последва съветите им. Не и сега...
- Кажете ми, господа – обърна се тя към тях, - защо толкова искате да помогнете на едно момче? Какво значи синът на един новосдобил се с титла лордски син за вас безсмъртните?
Мъжете застинаха на границата между отговора и мълчанието. Защо... какво? Езикът бе подготвил вариантите, които случаят изискваше, но сърцето се двоумеше. Наистина малкият лорд Ейбъл бе досаден. Той бе лепка и твърде вдетинен дори за възрастта си. Той ги преследваше денонощно и си буташе детския нос в работите им. Преяждаше с близалки и дърпаше Еди за ушите...Тогава какъв им бе той, за да го защитават сега? Дори граф де Лейси не знаеше какво да каже.
- Приятел... – шепнешком наруши мълчанието Леонард.
Под лунната светлина на дълбоката нощ, демонът седеше със затворени очи, натежали за сън и спокойствие. Той не бе казал и дума, откакто граф де Лейси го бе измъкнал от лабораторията му. През целия ден гърлото го стягаше и нещо в него тежеше... мирисът на ангели, на демони, на хора – изведнъж всички противоположности се бяха слели в едно и точно в неговия Лондон, където бе намерил убежище за проклятията на душата си.
- Освен това... – отвори горящите си зелени очи той – В него има нещо, от което Вие също ще направите добре да се възползвате, Ваша светлост.
Другите отправиха въпросителни погледи. Кралицата се усмихна на себе си в доволство.
- И какво би била то, Леонард? – запита тя. Макар да знаеше отговора, бе очаквала именно потвърждение на собствените си мисли.
- От още един джентълмен, който да дължи живота си на Вас, Елинор. От едно ново създание, което ние да можем да контролираме, за да няма произшествия като днешното. От един нефилим.
В цялата си нощна прелест, кралицата се усмихна. Тя вдигна качулката върху лицето си и извърна тяло, прегръщайки сенките на гората. Джентълмените останаха загледани в чезнещата й фигура.
- Да вървим да спасим приятеля ви тогава, скъпи мои – промълви тя в прелестния си смях и потъна в мрака.
Килията бе малка – миришеща на фекалии и гнило. В Нюгейт имаше достатъчно килии и то на няколко етажа, но писъците на всеки един затворник отекваха ясно и високо и достигаха до всяко кътче на затвора. Ейбъл лежеше неподвижно върху подгизналата в телесни течности слама. Когато го доведоха, с него имаше още шест деца. Когато сега слушаше агонизиращите писъци, те му се струваха хиляди. Дали щяха да дойдат и за него? Да го измъчват, да го карат да признае какво е и защо е убивал безразборно по улиците на Лондон. Момчето гледаше окървавените си ръце, с които бе късал плътта на човеците. Усещаше чуждата кръв в устата си, но повече от всичко ненавиждаше образите, които прожектираха в главата му всяка секунда от ужаса, който всички заедно бяха причинили. Но Ейбъл не знаеше защо го бе сторил. Не знаеше какъв гняв го бе обзел. Не знаеше нищо, ала помнеше всичко. Какво бе той? В себе си усещаше нещо черно и стягащо. Опитваше да го издере от кожата си и гърдите му бяха покрити с кървави линии, където ноктите бяха рязали кожата, ала без резултат. Взирайки се в мрака, сред арията от викове и молби, Ейб дочу друг шум. Нещо стържещо, което като че дълбаеше стената зад него. Момчето се изправи на слабите си крака и зачака напрегнато. Нещо идваше насам – усещаше го дори и да не виждаше. Един, два удара, грохот и стената се срути пред изумените му очи. Вътре, сред прахта и пепела, се озоваха Леонард, Фредерик, Стивън и Винсънт – и четиримата побелели от прахоляка и с по няколко каменни блока в ръце. Графът, като че ли бе понесъл цяла планина в ръцете си, но бързо хвърли камъните, и без да мисли, се хвърли да прегръща Ейбъл.
- Стига, графе, ще го изпоцапаш – саркастично вметна Лео, не обръщайки внимание на кръвта по тялото на момчето.
- Какво правите тук?! – невярващо изхлипа Ейбъл.
За цялото време, през което бе в затвора, нито веднъж не се бе сетил за джентълмените. Та нима и имаше време за това?
- Не е ли очевидно? – ухили се Фредерик. – Спасяваме те!
Ейбъл се отблъсна от обятията на графа и се отдалечи от мъжете, залепявайки се почти до противополжната стена. Щом имаше нужда от спасение, значи присъдата му вече е била произнесена. Значи той трябваше да умре.
- Аз... – заекна момчето – Аз не бива да бъда освобождаван. Аз трябва да умра.
В очите му изведнъж се прочете решителност – сериозност твърде рядка за досадното момче, което другите познаваха.
- Какви ги говорите, лорд Шоун? – възмути се мистър Морган. – Никой няма да умира нито днес, нито утре, нито каквтото и по дяволите да е сега.
Леонард си погледна часовника.
- Нощ, нощ е, Стивън.
Джентълмените, като че не го взимаха на сериозно. Ейбъл сви малките си ръце в юмруци и ги заби в главата си. Ударът отекна глухо.
- Аз съм убиец! Убиец! Убиец! – започна да повтаря той.
Изглеждаше като побъркан. Джентълмените гледаха невярващо детето-лорд или по – скоро неговата сянка. Почти невидимо, Леонард се радвижи. Плесницата беше болезнена. Ейбъл залитна под силата на демонската длан и се стовари тежко в прахта и боклуците на килията. В очите му се четеше унижение. За втори път... сега обаче болеше повече, защото демонът беше...
- Явно в крайна сметка си просто човек, Ейбъл Шоун – слаб и ненужен – с погнуса изрече Лео. – Мислех, че си нещо повече. В теб има ангелска кръв. Кръв, която може да те превърне в демон, но никога в ангел. Там долу наричахме такива като теб нефилими – полу-хора, полу-ангели, но истината е, че точно сега си нищо. Наистина, можеш да умреш и да направиш услуга на всички, или можеш да се бориш, да оцелееш и да намериш смисъл.
Ейбъл гледаше нагоре към демона и не го виждаше. Със събудените си за адското очи Леонард му изглеждаше страшен, но думите му си пробиваха път в сазнанието му. „Нефилим?” – помисили си момчето и отправи търсещ поглед към останалите.
- Ела с нас, Ейбъл Шоун – допълни мистър Морган. – Оттук насетне можеш само да падаш надолу, но Леонард знае, че има път и нагоре. Ела.
Ейбъл се огледа колебливо, ала за последен път. Протегната ръка на графа го подканяше примамливо. Напомняше му за сигурност, за бъдеще, за живот. А той не искаше да умре, не и така, не и като убиец. Пое ръката му.
- Преди Леонард да ни раздаде отварите за изчезване има още нещо, което трябва да знаеш, Ейбъл – рече на свой ред Фредерик. – В света навън ти си избягал престъпник, осъден на смърт. Дори да се измъкнеш ще трябва да се укриваш вечно, без право на приятели, без семейство. Някога самият аз направих този избор – ще можеш ли и ти?
„Без семейство... без приятели... без живот...” - помисли си момчето. – „Живот наново.”
Ейбъл сведе глава в съгласие. Да се откаже от баща си, от когото често се страхуваше, от Джонатан, който вечно ходеше по петите му. От имението и от същността си. Можеше ли?
- Ако отговорът ти е „да” – продължи Лео, изваждайки колбите с алхимически смеси, - тогава вземи една от тези и я изпий, лорд Ейдън Шелби, възраст : 19, наследник на малко имение в покрайнините на Лондон. Баща – мъртъв, майка – мъртва, без братя и сестри. Без минало, а бъдещето ти ще принадлежи на нея.
Момчето не разбираше думите на демона дори когато изливаше течността в гърлото си.
- Нея? – запита той, усещайки как тялото му става все по – прозрачно и безплътно.
- Кралицата на Англия! – усмихна се Фредерик, изпивайки своята порция. – Твоята спасителка.
- Добре че отварата за растеж все още действа – каза Лео. Ще имаш шанса, който никой от нас не е имал – да бъдеш неразпознаваем. По – възрастен и с фалшива самоличност, със силите, които вече имаш, ще бъдеш един полезен джентълмен.
С усмивка Леонард изпи и своята отвара и петимата изчезнаха заедно в облак от химически изпарения.
Когато на сутринта осъдените овиснаха на въжетата си, труповете бяха с един по – малко.
А някъде другаде, Джонатан подреждаше празния ковчег на младия си господар през сълзи. Изпепелен в огъня на малка бедняшка църквичка... Ейбъл Шоун бе умрял.
