Вълците виеха нейде в гората, а клоните на дърветата се поклащаха зловещо в ритъма на музиката, дирижирана от съществата на нощта.

Девственият сняг, покрил не само Цугшпитце, но и всичко около него, искреше с невиннатата бялост, и отразяваше светлината на луната...

Там нейде, между мрачните иглолистни дървета крачеха четири персони, които ние познаваме много добре:

Най-отпред вървеше граф Винсънт де Лейси, потомственият аристократ-върколак, който в момента оглеждаше и душеше за потенциална опасност.

Следващ крачеше вампирът Стивън Морган, доволен от възможността най-накрая да излезе от къщата и да „подиша” чист въздух; пред деня бе прекалено светло за него, из тези снежни земи.

След него беше притесненият нефилим лорд Ейдън Шелби. Той бе градско чедо и недолюбваше тайнствата на нощната гора.

Последен се промъкваше черният котарак Фредерик ван Аделберг – в момента в човешка форма-и за разлика от своя по-млад приятел, се наслаждаваше изключително много на нощта.

Ейдън потрепера.

-         Трябваше да убедим Леонард да дойде с нас. Можеше да направи някакъв номер с огъня. Умирам от студ. – оплака се.

Леонард, демонът на компанията (буквално), както и таласъмът Еди, бяха разгледали наоколо през деня и, честно казано, никоя сила на света не би могла да накара Лео да направи нещо, което не му се прави. А Еди от години се придържаше към мъдрия избор, да прави това, което прави Лео, защото демонът успяваше да оправя всичките си проблеми с минимален риск от неприятен край, причинен от нечии разкъсващи зъби, или нещо подобно. Пък и навън наистина беше студено. Цялото му съзнание бе срещу идеята за нощна разходка. Не и тук, в тази непозната земя, и точно това място, където границите на всичко изтъняваха и се огъваха...

Тази сутрин бяха пристигнали на въпросното място – в Германия, по-точно – в полите на Алпите. Всички се нуждаеха да се избягат от задушната натрапчивост на Лондон.

Разбира се, имаше трудности от всякакъв род – примерно, Фред оказваше яростна съпротива срещу идеята да отиде в Германия – и трябваше да го държат упоен до края на пътуването. Дори го завързаха.

И така, те се наслаждаваха на природата и шанса да избягат от опасността и непрекъснатите наредби от страна на кралицата.

Та, нека се върнем към онези четиримата, които вървяха незнайно накъде из нощната гора.

Снегът хрупаше зловещо под краката им.

Вълчият вой звучеше много по-близко.

Ейдън подскочи стреснато, нещо падна. Разбира се, страхът му бе напълно неоснован, защото техният граф можеше да набие всеки вълк, а защо не дори десетина наведнъж? Фредерик също се страхуваше, макар че не би си признал – вълците винаги събуждаха у него онзи древен страх – страхът на котка от гонещото я куче (да, както и от графа във вълча форма. Всъщност, беше се случвало неведнъж другите да бъдат свидетели на такава гонитба).

Но нека се върнем в мрачната горица под живописния Цугшпитце.

Нещо бе паднало от раницата на Ейдън (ха! Да, раница), и всички други се наведоха да видят.

-         Какво е това? – зададе очевидния въпрос Стивън.

Лорд Шелби прехапа устни. Графът го погледна въпросително и настоятелно.

-         Е?

-         Амии.... честно казано, напълно бях забравил, че я нося....  – започна Ейдън.

-         Е?

-         Ами... няма лесен начин да се каже, но.... откраднах я от Лео – изплю камъчето най-сетне.

-         Ти... какво? – бавно изговориха всички останали, и то едновременно, с широко-отворени, шокирани очи.

-         Нима си се отчаял от живота и искаш да се самоубиеш? – отбеляза Стивън, съвсем на място.

-         Защо някой би искал да направи нещо такова? – с отчаян глас питаше Фред.

-         Добре, ще обясня. Само...  няма значение. Ами.... изпитах огромно влечение към тази книга. Беше оставена ей така в стаята му.... – започна Ейдън – и като минавах оттам, ми се дощя ужасно много да вляза и да видя какво има вътре – без някаква особена причина. Е, влязох, и първото нещо, което видях, бе тази книга. После, без да се усетя, я грабнах, върнах се в стаята си и я скрих....

Графът търкаше челото си, без надежда да спре идващото главоболие.

-         Това очевидно не е обикновена книга! Погледни я – посочи той към томчето, паднало върху снега. С дебели корици, като че излъчваше светлина. – Кой знае в коя магия на Леонард пак сме се забъркали! (бел.авт.По тези думи проличава, че се случва редовно. По чия ли вина?) Добре! Никой да не я пип...

-          Какво казваш? – съвсем невинно попита ван Аделберг, който вече я бе отворил. От страниците блесна ослепителна светлина. Книгата ги придърпваше в себе си.

-         Фреееед, идиот такъъв....

А междувременно, някъде другаде, един раздразнен Леонард обръщаше цялата къща с главата надолу, търсейки нещо....

***

Стив Морган отвори очи. Стана и се огледа.

Под краката му все още имаше сняг, а срещу него...

... се извисяваше замък.

Един огромен, древен, каменен, средновековен, обрасъл в разни неща замък.
Разбира се, по универсалния закон на логиката на литературните герои, Стив се запъти към отворената порта.

Влезе.

Пред него се разкри огромен, мрачен коридор, с мраморен под, и древни картини по стените. Направо си личеше кои са рисувани след Ренесанса. По тавана бяха изрисувани красиви ангели.

„Колко типично!” помисли си с насмешка Стив.

Из въздуха се разнасяше миризма на мухъл, прах, биодеградация, и мокра кокошка. След този ароматен анализ, Стив заключи, че трябва да намери някой от обитателите. По демоните, дори не знаеше какво прави тук!

След известно време, едната от стените на мрачния коридор се превърна в красива колонада, която позволяваше достъп до една....

...невероятна градина.

Навсякъде имаше увивни лилии и рози, а и не само. Гледката беше толкова невероятна, че направо му спираше дъха... или щеше, ако той имаше такъв.

Закрачи между алеите, оглеждайки красотата, разпростряла се около него, докато не видя нещо...

...крайно странно. Върху една от пейките имаше една мокра кокошка. Но не каквато и да е мокра кокошка, а заспала мокра кокошка.

„А, ето откъде е идвала миризмата...” помисли си Стив, и понечи да продължи „Да видим...

...

...

...

Чакай малко.”

Върна се назад, и се наведе над спящата кокошка. Внимателно я побутна с върха на пръста си. Реакция – никаква. Побутна я отново. Реакция – никаква. Хвана я и я вдигна във въздуха. Реакция – никаква. Но беше жива – усещаше й пулса, и чуваше как кръвта й тече през вените.

Едно малко съмненийце започна да го гризе.

Остави кокошката, и продължи нататък. Нататък, към езерото, в което имаше заспали лебеди.

-         Добре де – изнерви се той. Огледа се, и се запъти към една врата, която му изглеждаше надеждна.

....

След двучасова разходка, Стив срещна – не, пардон – намери поне петнадесетима спящи стражи, цяла зала със лордове и дами, заспали насред гулая, че и дори крал и кралица. Съмненийцето нарастна в огромно, гризящо Съмнение, и той реши да се оповава на клишетата  - затърси стълби.

Най-накрая ги намери, и бяха точно тези, които му трябваха – стандартните извити стълби, водещи към върха на най-високата кула.

Когато вече му беше писнало от стълби, стигна до края им. Пред очите му се разкри интересна, но и в никакъв случай изненадваща гледка. В стаята имаше едно....

....легло с балдахин, на което се беше проснала сладострастно Памела Андерс.... оп, моя грешка, имам предвид, разбира се, една красива принцеса. И то не каква да е принцеса, ами...

...червенокоса принцеса. Спяща, разбира се. Истинска изненада.

Стив се приближи до нея, и се загледа в красивите й черти, румените бузи и червените устни.... наведе се нежно над нея и...

...я захапа за врата.

***

Фред се събуди с главата надолу, което в никакъв случай не би нарекъл „удобно”. Стана бавно, изтръска си дрехите, и реши да проучи в какво място бе замъкнал себе си (и другите).

Това, което видя, не го изненада особено. Той бе свикнал на странни неща, и вече нищо не можеше да го изненада много-много.

Пред него се простираше голяма градина. Пълна с рози. По някаква незнайна причина, същевременно валеше сняг, леко трупащ се върху храстите с бели и червени цветове.

От измежду розите, се чуха гласове. И то не какви – женски гласове. Фред инстинктивно наостри уши. Говореха си за времето.

Обмисли възможностите си и реши да действа.

....

- .... и той беше ол лайк „Какво по дяволите”?

-         Даа, тотално!

Разговорът на двете момичета, седящи сре розите, бе прекъснат от черния котарак, който се беше появил „отникъде”, и най-нагло почна да се търка о глезените им и да мърка.

-         Скуииииииии, котенце!!!!!!!!1111едноедноедно – писнаха и двете едновременно и се надпреварваха коя да го гушне първа, i.e. да го допре до младите си, пърхащи (бел.авт. Добре бе, що за описание е това? „Пърхащи гърди”. Моите не го правят тоя номер!!!) гърди. Дотолкова се отнесе от това, че забрави първоначалната си цел, и реши да импровизира.

Като за начало, се изкашля, но не го чуха. Опита отново – безрезултатно. Измяука силно – това само засили писъците им от кютнес. Тогава, той се измъкна ловко от ръцете им и се скри в храстите.

Трябва да се изясни факта, че Фред не знаеше къде се намира, но и не помнеше как е пристигнал там, и вследствие на тези два факта, той беше сигурен, че се намира в сън, и следователно може да си прави каквото си иска. (бел.авт. Не правете това вкъщи!)

....

След около половин час, двете момичета се бяха уморили да търсят хубавия котарак с лъскавата черна козина и седяха нацупени на предишните си места. Дори не забелязаха младият мъж, който  вървеше бавно към тях.

-         Ахем? – изкашля се той?

Момичетата се стреснаха и скочиха на крака.

-         Д-добър ден – измъмри едната, изчервявайки се, а другата просто гледаше надолу.

-         Добър ден, fair maidens – каза „непознатият” и се поклони дълбоко. – Аз съм принц Фредерик, престолен наследник на Дания. (отново бел.авт. Е, истинският е женен, така че....)

Двете момичета направиха реверанси.

-         Аз се казвам Белоснежка – изрече по-малката, с руса коса и сини очи.

-         Моето име е Червенорозка – каза по-голямата, с червена коса и зелени очи.

„Принцът” се усмихна.

-         Аз бях този котарак, който вие прегръщахте преди малко. Бях превърнат от зла магьосница в животно, но вашата любов ме спаси! – рече той, гледайки в невинните, наивни и вярващи очи на момичетата, които приемаха всяка негова дума за чиста пара.

-         Това е невероятно! – отговориха и двете в един глас.

-         Да, но е истина! Какво ще кажете да се ожените за мен? – предложи „принцът” с „аристократична” усмивка.

-         И двете?

-         Да, в моята страна, Дания, която се намира отвъд морето, полигамията е нещо естествено.

Ако някой ги наблюдаваше, щеше да се почуди как „принцът” успя да изрече такива лъжи, без да му се раздвои езика или да изплюе някоя друга змия.

***

По-младият-отколкото-изглеждаше лорд Ейдън Шелби вече час се луташе из тъмната, негостоприемна гора. Беше още по-страшна от онази, последната, ако беше дори възможно.

Ta, той се огледа внимателно. Както си стоеше скрит зад едно дърво, покрай него минаха (и дори не го забелязаха!) две малки деца – момиче и момче, близнаци. Следвайки инстинкта на преждевременно пораснало дете, Ейдън ги последва тихо-тихо. Не, че си имаше на идея накъде вървят.

По разговора им заключи, че са големи мрънкала. Само мрънкаха колко им било тъжно, че родителите им ги изоставили в гората. Ейдън беше сигурен, че неговата съдба – а именно, това, че майка му се опитваше да го изяде напоследък, когато не беше вършил зло – е по-лоша от тази на децата пред него, и че те не трябва да се оплакват толкоз. И най-странното беше, че малкото момченце човъркаше някакъв комат хляб и непрекъснато изсипваше трохи по земята. Що за възпитание, не са ли ги учили да не хабят храната!, помисли си Ейдън, унищожителят на милиони близалки.

Ейдън много обичаше близалки. Дори когато беше хлапе, той обичаше близалки. Затова, когато двете деца стигнаха до една къща, съградена от каремел,  бяла халфа и близалки, той беше на ей толкова (бел. авт. Обърнете се към автора за да разберете колко точно :D ) от това, да игнорира лапетата и просто да се хвърли на къщата.

Затова без да се съмнява в истинността на сладките, представени пред него, той храбро закрачи към къщата, окичена от близалки, нуга-халва и марципан, след като двете деца се бяха скрили някъде. Честно, на кого му трябват такива мрънкала!

Докато ръфаше сладкото, чуваше някакви шумове овътре, но не им обърна особено внимание.

И тогава дойде моментът, в който той осъзна, че не харесва тялото си на „старец” – след някакво миниатюрно количесто шоколад (лайк, 3 килограма), на него му се допиваше вода – недопустимо! Преди никога не му се случваше!

Смъкна се от покрива, като омаза коженото си палто в сметана, и почука на вафлената врата. Изглежда никой не го чу, затова той почука отново. Не успя да премери силите си, обаче, и в крайна сметка направи една дупка във въпросната вафлена врата.

-         Извинете! – смъкна той притеснено и отвори вратата.

Пред  неговия взор изплува една стъклена кана, пълна с вода. Кристално-чиста, планинска вода, с минерални свойства, полезна за стомаха, метаболизма, и, разбира се, за утоляване на жаждата.

„ВОДА!!!”, изкрещяха То, Аз и Свръхаз. Явно беше по-жаден, отколкото си мислеше.

Хвърли се стремглаво към тази бленувана прозрачна, безвкусна, но жизненоважна течност, в устрема си се блъсна в нещо, игнорира това, спъна се, залитна, падна, стана, продължи, и стигна до заветната цел, грабна каната и пи! (бел.авт. Защо имам чувството, че описвам житието на някой „велик” комунстически деец, макар че няма нищо общо. Уиърд о_О)

Когато беше утолил явно не-чак-толкова безкрайната си жажда, се обърна, за да види какво и кого всъщност има в тази къща.

Изненадата му беше несъществуваща, когато видя двете мрънкащи лапета, изплашени и треперещи, в ъгъла. Гледаха стреснато нещо в печката, но Ейдън не забеляза нищо особено там – огън като огън, топяща се плът като плът.

Вдигна рамене и се върна обратно към покрива от джинджифилови бисквитки.

***

Граф Винсънт де Лейси беше намръщен като буреносен облак. Беше забъркан в поредната глупост на „Млади и безотговорни Co.”,т.е. Фред и Ейдън. Толкова беше ядосан, че му се щеше да ги изяде, сириъсли!!!

Изведнъж зърна нещо червено да се подава измежду тъмните дървета. Приближи се, за да види какво е.... и нещо в него подаде грозната си физономия над подтиснатата вълча природа.

В него се събуди един древен инстинкт, предаван от дядо на  баща, от баща на син, от син на върколак....

Из тъмната, злокобна гора безгрижно подскачаше едно малко момиченце, стиснало голяма кошница в едната ръка, загърнато с червена пелерина.

Истина е, че графът не беше бик, теле или какъвто и да е рогат добитък, но факта, че поколения наред вълци бяха жадували за пържола алангле от малки момиченца с червени пелерини оставяше своя отпечатък в първичното подсъзнание дори на върколаците.

Имаше достатъчно самоконтрол, за да не се превърне веднага, но забравил проблеми и възмущения, започна тихо и незабелязано да преследва малката червена фигурка.

След известно време, страстите му се уталожиха и той помисли трезво.

....

-         Добър ден, госпожице. Накъде сте се запътили с тази голяма, тежка кошница? – изговори старият вълк.

-         Към баба! Тя е болна, и аз й нося кифли с масло и компот от ягоди! Мама ме изпрати! – звънна енергичния млад гласец на момиченцето.

-         Ааа, така ли? Ти си добро момиченце, слушаш майка си много.

-         Така е!

В този момент старият вълк не се сдържа, и скочи на малкото момиченце.

Да я изяде, разбира се! Какво си помислихте, стари перверзници такива! Нищо ли? Само аз ли? Ооо.

Но лошият стар пер...вълк беше жестоко изненадан, когато малкото момиченце се усмихна със своите.... множество... остри зъби?

Старият вълк отсочи стреснато назад. Малката пусна на земята кошницата, пълна с човешки крайници, и извади от сгъвките на пелерината си един кървар сатър.

-         Ммм, вълча пържола алангле!

***

На Леонард в крайна сметка му стана ясно, че книгата НЕ Е в сградата. Излезе, и за негов късмет, или по-скоро, не беше късмет, а талант – я намери веднага. Вдигна я от снега, изтупа я, и се върна обратно в хижата.

И сега какво, да не си помислите, че той ще направи магия и ще ги освободи?

Нищо подобно.

Беше му скучно, нуждаеше се от четиво в тази мрачна утрин, когато най е приятно да се седи пред камината с пура в една ръка и книга в друга...